Без шанс за разпознаване
- Автор: Пирсон Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Нешкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Без шанс за разпознаване». Краткое содержание книги:
— Можеш да си затвориш очите, ако смяташ, че така ще го видиш по-ясно.
Бен затвори очи и картината, която беше останала неподвижна, докато се взираше в рисунката на художника, изведнъж оживя. Той усещаше миризмата на изгорели газове, чуваше шума от движещи се самолети и коли; мъжът беше извил глава напред, после назад, първо погледна към микробуса, в който се криеше Бен, после към асансьора и Ник с чувала. В устата му нещо блесна. Бен реши да го каже на глас:
— Зъбите му блестят.
— Да не е шина? — попита Болд.
— Не знам — каза Бен и присви очи както бяха затворени. — Не мога да разбера. Няма как да видя.
— Златни зъби? Сребърни зъби? — попита Дафи.
— Не знам — призна си Бен. — Не виждам добре.
— Какво прави мъжът? — попита Болд.
Бен описа какво вижда — как мъжът се оглежда към Ник и микробуса.
— Той е предпазлив, разбирате, нали? Изчаква Ник да се качи в асансьора. И той се качва — Ник се качва — и мъжът идва към мен — право към мен!
И той им описа паниката си, когато мъжът се беше запътил към микробуса, изпитвайки същата тази паника и в момента — как се беше свил в хранилището, за това, че не беше усетил микробусът да се заклаща под тежестта на този мъж, как беше чул задната врата да се заключва. Каза им и за ужаса, който беше изпитал, заради това, че отново се беше оказал заключен.
— Докато вървеше към микробуса — започна въпроса си Дафи със спокоен тон, — той все повече се приближаваше към теб, нали, Бен? — Тя добави: — Може за малко да е излязъл от сянката. Да се е озовал на светло за малко. Хайде сега хубаво затвори очи и се опитай да си го представиш и да го опишеш, аз те моля за това, Бен. Ще го направиш ли? Спомняш ли си го? Виждаш ли го?
Гласът й се лееше успокоително, същият този глас, който го беше приласкал в колата, и той затвори очи, така, както му беше казала да направи. И тогава тъмната и злокобна фигура излезе от сянката и за миг Бен имаше чувството, че вижда част от лицето на този мъж. Случилото се сега му се стори странно, защото той изобщо нямаше спомен за такова нещо — имаше усещането, че Дафи го беше накарала да види нещо, което всъщност никога не беше виждал.
— Не знам… — отрони се от устата му.
— Продължавай — насърчи го тя.
— Не съм сигурен.
— Всичко е наред, Бен. Ти си на сигурно място тук. Тогава обаче не си се чувствал на сигурно място, нали?
— Изобщо.
— Бил си уплашен. Той е идвал към теб.
— Не мога да изляза — каза й той. — Вратата е отключена, обаче аз не смея да изляза.
— Той идва към теб.
— Аха.
— Сега светлината е повече.
— Светлина от фарове. От колите — каза той, съсредоточен върху това, което се прожектираше в главата му: в черно и бяло, не в цвят, и много бързо, и макар да се опита, не можа да върне лентата. — Той е с маска, мисля. Пластмасова. Бяла пластмасова маска. И блести, разбирате, нали? Като на хокейните вратари.
— Маскирал се е — изрече Болд с разочарован тон. — По дяволите!
Художникът каза:
— Маска под качулката. И очила върху маската. Стабилна маскировка.
Художникът обърна рисунката си към Бен. Беше нарисувал главата и раменете на мъжа, паркираните коли зад него бяха само загатнати. Беше закрил с високо закопчаната и стегната с връзките яка и качулката по-голямата част от главата му, беше с големи тъмни очила, а кожата му беше като направена от пластмаса. Върху главата му имаше шапка. От реалистичността на рисунката Бен го побиха тръпки.
— Това е той — прошепна Бен. Не искаше да говори твърде високо — рисунката беше така жива; и той имаше чувството, че нарисуваният мъж едва ли не ще го чуе.
43.
Болд възприемаше себе си не толкова като пазител на закона, колкото като човек, разрешаващ загадка. Улики и доказателства, показания на свидетели, рапорти на съдебни лекари, непредвидени събития — всичко това съставляваше гигантския пъзел, който водещият следовател трябваше да нареди. В случай на продължаващо разследване поради серийност на убийствата неправилното подреждане на пъзела водеше до нова смърт, до загуба на невинен живот. И това се оказваше могъщ мотив, разделяше хората с личния им живот, лишаваше ги от сън, разяждаше самоувереността им. Болд преставаше да се харесва и се чувстваше като абсолютен неудачник — даже не виждаше смисъл да обвинява Лиз за изневярата й, ако изобщо имаше нещо такова; от месеци беше погълнат от работата си.