Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Тогава из някакъв тъмен ъгъл, където бе седял неподвижно през цялото време, излезе Сидни Картън и я вдигна. С нея бяха само баща й и мистър Лори. Когато я подхващаше, ръцете му трепереха. Той подпря главата й. Въпреки всичко видът му не издаваше само съчувствие — в него имаше и някаква гордост.
— Да я занеса ли в колата? Тя е съвсем лека.
Той леко я понесе към вратата и нежно я положи в каретата. Баща й и старият им приятел се качиха в нея, а той седна до кочияша.
Когато пристигнаха пред входа, където той бе спрял в мрака само преди няколко часа и си представяше по кои камъни бяха стъпвали нозете й, Картън отново я взе и я занесе по стълбите към горните стаи. Там я сложи върху една кушетка, а детето и мис Прос плачеха над нея.
— Не се опитвайте да я съвземете — каза тихо той. — Така е по-добре. Не се опитвайте да я доведете в съзнание, защото пак ще припадне.
— О, Картън, Картън, мили Картън! — извика малката Луси, като скочи и развълнувано го прегърна в изблик на мъка. — Щом си тук, сигурно ще помогнеш на мама, ще направиш нещо да спасиш татко. О, погледни я, мили Картън! Можеш ли като човек, който я обича, да понесеш това!
Той се наведе над детето и долепи розовата му буза до лицето си. После нежно я отмести от себе си и погледна майката, която лежеше в безсъзнание.
— Преди да си ида — каза той и спря, — мога ли да я целуна?
После разправяха, че когато се бе навел над нея и бе докоснал лицето й с устни, той бил промърморил някакви думи. Детето, което стоеше най-близко до него, ги каза по-късно, каза ги и на внуците си, когато беше станало хубава стара жена, че го е чула да казва: „Животът на човек, когото обичате.“
Когато отиде в другата стая, той внезапно се обърна към мистър Лори и баща й, които го бяха последвали, и каза на последния:
— Вие имахте такова голямо влияние, доктор Манет, и то до вчера. Поне го опитайте. Тия съдии и всичките хора на власт се държат дружелюбно с вас и оценяват вашите заслуги. Нали така?
— Нищо, свързано с Чарлс, не беше скривано от мен. Имах най-големи уверения, че ще мога да го спася, и го спасих — отговори той много смутено и много бавно.
— Опитайте пак. Има малко време от сега до утре следобед, но все пак опитайте!
— Смятам да опитам. Няма да се спра нито минутка.
— Това е добре. Виждал съм преди енергия като вашата да върши големи неща. Но никога — добави той едновременно с усмивка и въздишка — толкова големи. Все пак опитайте! Въпреки че животът струва малко, когато го похабим, все пак заслужава това усилие. Дори и да не заслужава, не е кой знае какво да се жертвува.
— Ще отида — каза доктор Манет — направо при прокурора и председателя и при други, които е по-добро да не споменавам. Ще им напиша и писмо, но чакайте, има някакво чествуване на улицата и няма да мога да намеря никого, докато не се мръкне.
— Вярно. Е, в най-добрия случай има някаква отчаяна надежда и тя няма да стане по-отчаяна, ако почакаме да се мръкне. И все пак ми се иска да побързате! Макар че, вижте какво, аз не очаквам нищо. Кога се надявате да видите тия тъмни сили, доктор Манет?
— Веднага щом се мръкне, надявам се. След час-два.
— След четири часа се мръква скоро. Нека да е повече от час-два. Ако отида в девет у мистър Лори, ще мога ли от приятеля ви или от самия вас да науча какво сте направили?
— Да.
— Дано успеете.
Мистър Лори последва Сидни до външната врата и като го докосна по рамото, го накара да се обърне на тръгване.
— Нямам надежда — каза мистър Лори с тих и тъжен шепот.
— Нито пък аз.
— Може някой от ония мъже или всички те да са имали желание да го пощадят — което е само предположение. Та какво е за тях животът му и животът на който и да било! След онази демонстрация в съда едва ли ще се осмелят да го спасят.
— И аз така мисля. В онзи рев просто чух как пада ножът.
Мистър Лори се облегна на вратата и наведе глава към нея.
— Не унивайте — каза меко Картън, — не скърбете. Аз внуших тази идея на доктор Манет, защото смятах, че един ден това ще е утеха за нея. Иначе тя може да си мисли, че животът му е отишъл ей тъй, безсмислено, или е бил похабен. Това ще я мъчи.
— Да, да, да — отвърна мистър Лори, бършейки очи. — Прав сте. Но той ще загине, няма истинска надежда.
— Да. Той ще загине, няма истинска надежда — повтори като ехо Картън. И си отиде с твърда стъпка надолу по стълбите.
ГЛАВА XII
МРАК
Сидни Картън се спря на улицата, колебаейки се къде да отиде. „В девет часа при «Телсън» — си каза той с умислено лице. — Май няма да е зле през това време да им се представя. Да. Най-добре тия хора да знаят, че има такъв човек като мене. Ще е добра предпазна мярка и необходимо приготовление. Но внимателно, внимателно! Трябва добре да го измисля!“