Прелюдия за Фондацията

79

Рейч наистина им намери скривалище. За целта трябваше да се изкатерят по металните пръстени на една стълба, след което се озоваха в голямо, прилично на плевник помещение, чието предназначение така и не успяха да отгатнат. Беше пълно с оборудване — обемисто и нефункциониращо, а ролята му си оставаше загадка. Помещението бе относително чисто. Прах нямаше — във въздуха се усещаше постоянно течение, което явно пречеше тя да се слегне и, много по-важно, като че ли поотслабваше миризмата.

Момчето изглеждаше доволно.

— Не е ли гот? — попита. Сегиз-тогиз все още потриваше рамото си и колчем натиснеше по-силно, примигваше.

— Можеше и да е по-зле — призна Селдън. — Знаеш ли за какво се използва това място?

Рейч повдигна рамене или, по-скоро, накани се да го стори, но пак присви очи.

— Не знам — отвърна той, а сетне добави с известна доза перчене: — К’во ме е еня?

Дорс, която бе седнала на пода, след като го бе позабърсала с ръка и после с подозрение се бе вгледала в дланта си, каза:

— Ако ти е нужно някакво предположение, мисля, че това е част от комплекс за детоксификация и рециклиране на отпадъците. Сигурно накрая ги превръщат в торове.

— Следователно — унило заяви математикът — хората, които управляват комплекса, трябва периодично да слизат тук, така че могат да дойдат всеки момент.

— Бил съм и по-рано — обади се момчето. — И никога никого не съм виждал.

— Предполагам, че Трантор е силно автоматизиран навсякъде, където това е възможно, а ако още нещо плаче за автоматизиране, то е точно обработката на отпадъците — изтъкна историчката. — Може наистина да сме в безопасност… за известно време.

— Няма обаче да е за дълго, Дорс. Ще огладнеем и ожаднеем.

— Аз мога да намеря храна и вода — каза Рейч. — Ако бродиш по коридорите от хлапе, трябва да знаеш как да се оправяш.

— Благодаря — разсеяно промълви Селдън — но точно сега не съм гладен. — И подуши въздуха. — Може би никога вече няма да огладнея.

— Ще огладнееш — заяви Дорс — а дори и за някое време да си изгубиш апетита, ще ожаднееш. Поне отделянето тук не е проблем. На практика се намираме над нещо, което си е направо открита клоака.

Известно време цареше пълна тишина. Светлината бе приглушена и Селдън се зачуди защо въобще я има. После обаче се сети, че никога не е попадал на истинска тъмнина на обществено място. Вероятно такива бяха обичаите в едно богато на енергия общество. Странно, че свят с четиридесет милиарда население можеше да е богат на енергия. Само че при тая вътрешна топлина на планетата, без да броим слънчевото греене и централите за ядрен синтез в космоса, това бе факт. Всъщност като се поразмислиш, в империята нямаше бедна на енергия планета. Дали е имало времена, когато техниката е била толкова примитивна, че да е съществувала енергийна бедност?