Прелюдия за Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Прелюдия за Фондацията». Краткое содержание книги:
— Кой знае, Хари? Предполагам, че това е натрапчива идея, която той ще влачи до гроба. А може и да е тръпката от играта — домогването до нея, без всъщност истински да жадува за самата власт. Вероятно ако я имаше и заемеше мястото на Демерцел или дори императорския трон, щеше да се почувства разочарован, защото битката е свършила. Разбира се, докато продължава да живее, би могъл да започне друга игра — за нейното запазване, което сто на сто ще се окаже също тъй трудно и също тъй удовлетворително.
Селдън поклати глава.
— Хрумна ми, че не би трябвало никой да иска да бъде император…
— Съгласна съм, че никой с всичкия си няма да го пожелае, обаче „имперското стремление“, както често го наричат, е като болест, която — щом те пипне веднъж — просто те лишава от здрав разум. И колкото по-близо си до поста, толкова по-лесно е да я прихванеш; с всяко издигане по стълбицата…
— Болестта се изостря все повече? Да, това ми се струва естествено. Но също така си мисля, че Трантор, като свръхогромен свят, толкова се е оплел в собствените си нужди и е тъй конфликтен в своите амбиции, че до голяма степен обуславя неспособността на императора да управлява. Защо той не го напусне и не се установи на някой по-простичък?
Дорс се разсмя.
— Ако познаваше историята, нямаше да питаш. Трантор е символ на империята по силата на хилядолетния навик. Един император, който не е в Двореца, не е император. Императорът е по-скоро място, отколкото човек.
Селдън потъна в мълчание и лицето му се напрегна. След малко събеседничката му попита:
— Хари, какво има?
— Мисля — рече той с приглушен глас. — Откакто ми разказа оная история за ръката на бедрото, ми се мяркат едни идеи, дето… Сега забележката ти, че императорът е по-скоро място, отколкото човек, като че ли закачи някаква струнка.
— Каква струнка?
Селдън поклати глава.
— Още не мога да ти кажа. Не е изключено изцяло да греша — погледът му се изостри и очите му сякаш дойдоха на фокус. — Във всеки случай трябва да слезем долу и да закусим. Закъсняваме, а не смятам, че госпожа Тайсалвър е в достатъчно добро настроение, та да ни донесе закуската тук.
— Ама че си оптимист — рече Дорс. — Аз пък мисля, че тя не е в достатъчно добро настроение, за да иска да останем — със или без закуска. Страхотно й се ще да ни разкара.
— Възможно е, но ние й плащаме.
— Подозирам, че тя вече ни мрази достатъчно, за да презре дори парите…
— Може би нейният съпруг ще се изяви като малко по-привързан, поне що се отнася до тях.
— Ако той изрече и една дума против волята на жена си, единственият човек, който ще бъде по-изненадан от мен да я чуе, сигурно ще е госпожа Тайсалвър. Добре, готова съм.
И те заслизаха по стълбата към останалата част от апартамента, за да установят, че въпросната лейди ги чака с нещо по-малко от закуска… И същевременно — с нещо далеч по-голямо.
77
Касилия Тайсалвър стоеше като глътнала бастун, с напрегната усмивка на кръглото си лице и особен блясък в очите. Съпругът й се бе облегнал унило на стената. В центъра на стаята имаше двама мъже, застанали изправени, сякаш бяха подминали с презрение възглавниците на пода.
И двамата имаха тъмната къдрава коса и гъстите черни мустаци, които човек очакваше да види у един истински далянин. И двамата бяха кльощави, облечени с черни дрехи, които дотолкова си приличаха, че сигурно бяха униформи. На раменете и отстрани на цилиндричните им панталони имаше тънки бели ширитчета. Всеки носеше на дясната страна на гърдите си доста избелелия знак, символизиращ империята на който и да е населен свят от Галактиката — космически кораб и слънце, като в този случай в центъра на слънцето се мъдреше едно тъмно D.
Селдън моментално разбра, че двамата са от далянската служба за сигурност.
— Какво значи всичко туй? — остро попита той.
Единият мъж пристъпи напред.
— Аз съм секторен офицер Лейнъл Рус. Това е моят партньор Геборе Астинуолд.
И двамата показаха блестящите си идентификационни холокарти. Математикът не си даде труда дори да ги погледне.
— Какво искате?
Рус спокойно отвърна с въпрос:
— Вие ли сте Хари Селдън от Хеликон?
— Аз.
— А вие ли, госпожо, сте Дорс Венабили от Сина?
— Аз — кимна историчката.
— Дошъл съм да направя разследване по оплакването, че някой си Хари Селдън вчера е предизвикал размирици.
— Нищо такова не съм правил — възрази ученият.
— Нашата информация — каза Рус, като се вгледа в екрана на една малка компютърна плочка — е, че вие сте обвинили един новинар, че е имперски агент, като по този начин сте подстрекавали към размирици срещу него.