Пустош
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пустош». Краткое содержание книги:
Стори й се, че чува властния глас, разнасящ се от високоговорителите — чуваше го съвсем отчетливо като скърцането на фургоните, които преминаваха през Ривър Кросинг, и плющенето на камшика над впрегнатите волове.
„Центровете 1 и 5 за раздаване на продукти днес няма да работят. Притежателите на купони ще бъдат обслужвани от центрове 2, 3, 4.“
„Девети, десети и дванайсети отряди на милицията спешно да се явят в Сендсайд.“
„От осем до десет часа се очакват въздушни нападения. В този период гражданското население трябва да се укрие в съответните скривалища. Носете противогази. Повтарям, носете противогази.“
Да, използвали са високоговорителите за съобщения… и за нещо подобно на новинарски емисии — пропаганди, изпълнени с лъжи, които Джордж Оруел би нарекъл „замазващи истината“. А в промеждутъците между новините и съобщенията са звучали бодри военни маршове и призиви да се отмъсти за падналите на бойното поле, като се изпращат нови жертви в безсмислената кланица.
После войната е свършила и в града се е възцарила тишина… за известно време. Ала скоро високоговорителите отново влезли в употреба. Преди колко години се е случило това? Прели сто? Или преди петдесет? Всъщност нямаше значение. Важното беше, че всеки път, когато отново заработваме, от тях се разнася запис на … на барабани. Потомците на коренните жители на Луд са решили, че това е… какво? Може би гласът на Костенурката. Или заповедта на Лъча.
Сузана си спомни как беше попитала баща си (спокоен, но изключително циничен човек), дали вярва в съществуването на Бог, който се разпорежда със съдбите на хората. „Какво да ти кажа — беше отвърнал той, — според мен истината е някъде по средата. Сигурен съм, че има Бог, но мисля, че напоследък изобщо не се занимава с с нас. Струва ми се, че след като погубихме сина Му, най-сетне е проумял, че синовете Адамови и Евините дъщери са безнадежден случай, и е вдигнал ръце от нас. Признавам, че е постъпил изключително мъдро.“
Тя беше реагирала на изказването му (което всъщност не я беше изненадало, тъй като по онова време беше на единадесет и беше осъзнала схващанията на баща си), като му беше показала малко съобщение в рубриката „Църковни новини“ в местния вестник. В него се казваше, че следващата неделя преподобният Мърдок от методистката църква „Божие милосърдие“ ще изнесе проповед на тема „Бог говори с нас всеки ден“, съдържаща цитати от Първото послание към коринтяните. Баща й се разсмя така, че от очите му потекоха сълзи. Когато се поуспокои, заяви: „Навярно всеки от нас чува нечий глас. Но можеш да заложиш и последния си долар на онова, което ще ти кажа, миличка: всички ние (включително преподобният Мърдок) чуваме само гласа, който ни казва онова, което искаме да чуем. Много е удобно, нали?“
Очевидно тези хора са искали да чуят в записаните на лента барабанни удари призив за извършване на ритуални убийства. А сега, когато от стотиците (или хилядите) високоговорители се разнасяха пулсиращи звуци — удари на барабан, определящи ритъма на песен на Зи Зи Топ, която, ако паметта на Еди не му изневеряваше, се наричаше „Цип“ — обитателите на града ги приемаха като сигнал да приготвят клуповете и да обесят още няколко души на най-близкия стълб.
„Колко ли са били убити? — питаше се тя, докато Еди тикаше количката, а под надупчените гуми скърцаха натрошени стъкла и шумоляха смачкани хартии. — Колцина са загинали само заради повредата в някакво подземно електронно устройство? Дали избиването е започнало, защото са доловили нещо враждебно в музиката, която, подобно на самите нас, на самолета и на автомобилите, е проникнала тук от друг свят?“
Не знаеше отговора, но разбираше, че постепенно е започнала да споделя циничните възгледи на баща си във връзка със съществуването на Бог и нежеланието му да контактува със синовете Адамови и Евините дъщери. Жителите на Луд просто са търсели повод, за да се избият взаимно и поради липса на друга причина са били принудени да се задоволят с барабаните.
Внезапно си спомни за кошера, на който се бяха натъкнали по пътя — безформен кошер с бели пчели и пити с мед, който навярно щеше да ги отрови, ако се бяха изкушили да го опитат. Тук, отвъд Сенд, се намираше друг умиращ пчелин, пълен с мутиращи бели пчели, чието ужилва не беше също така смъртоносно, въпреки че не знаеха какво правят.