Танц с дракони

Халдон спря на прага и каза:

— Там. Онези двамата.

В една ниша двама мъже седяха над издялана от камък маса киваси и оглеждаха присвили очи фигурите си на светлината на една червена свещ. Единият беше мършав и бледен, с рядка черна коса и остър нос. Другият бе широкоплещест дебелак с къдрави кичури, спуснали се до яката му. Никой от двамата не си направи труда да вдигне очи от играта, докато Халдон не дръпна стол между тях и не каза:

— Джуджето ми играе киваси по-добре от двама ви, взети заедно.

Широкоплещестият вдигна очи, изгледа ги с неприязън и каза нещо на стар волантински, толкова бързо, че Тирион не можеше и да се надява да го схване. Мършавият се отпусна в стола си и попита на Общата реч на Вестерос:

— За продан ли е? За колекцията странни животни на триарха търсят джудже, играещо киваси.

— Йоло не е роб.

— Колко жалко. — Мършавият премести един ониксов слон.

Срещу него мъжът зад алабастровата армия присви неодобрително устни и премести тежкия си кон.

— Грешка — подхвърли Тирион. Време беше да си изиграе ролята.

— Точно така — рече мършавият и отвърна със своя тежък кон. Последваха няколко бързи хода и накрая мършавият се усмихна и рече: — Смърт, приятелю.

Дебелакът огледа навъсено таблото, стана и изръмжа нещо на собствения си език. Противникът му се засмя.

— Стига де. Джуджето не мирише толкова лошо. — Махна на Тирион към празния стол. — Хайде сядай, дребосък. Сложи си среброто на масата и да видим колко добре играеш играта.

„Коя игра?“, можеше да попита Тирион. Качи се на стола.

— По-добре играя на пълен корем и с чаша вино в ръка. — Мършавият се обърна и викна на младата робиня да им донесе храна и пиене.

— Благородният Каво Ногарис е митническият служител тук в Селхорис — обясни Халдон. — Нито веднъж не съм го побеждавал на киваси.

Тирион разбра.

— Може аз да извадя повече късмет. — Отвори кесията си и зареди по масата сребърници, докато Каво не се усмихна.

Докато двамата подреждаха фигурите си зад преградата, Халдон подпита:

— Какво ново надолу по реката? Ще има ли война?

Каво сви рамене.

— Юнкайците я искат. Наричат се Мъдрите господари. За мъдростта им не мога да кажа, но лукавство не им липсва. Пратеникът им дойде при нас със сандъци злато и скъпоценни камъни, и двеста роби, узрели момичета и момчета с гладка кожа, обучени в изкуството на седемте въздишки. Чувал съм, че пировете им са паметни, а подкупите — щедри.

— Юнкайците са купили триарсите ви?

— Само Ниесос. — Каво махна преградата и огледа разположението на армията на Тирион. — Малакво може да е стар и с окапали зъби, но все пак е тигър, а Донифос няма да се върне триарх. Градът жадува за война.

— Защо? — зачуди се Тирион. — Мийрийн е на много левги отвъд морето. Как това сладко дете кралица е обидила Стар Волантис?

— Сладко ли? — Каво се засмя. — Ако половината истории, които идат от Робския залив, са верни, това дете е чудовище. Казват, че е кръвожадна, че тези, които се изкажат срещу нея, ги набучват на колове, за да мрат бавно. Казват, че е магьосница, която храни драконите си с плътта на новородени бебета, клетвопрестъпница, която се подиграва на боговете, нарушава договори, заплашва пратеници и се нахвърля върху тези, които са ѝ служили вярно. Казват, че похотта ѝ е неутолима, че се сношава с мъже, жени, евнуси, дори с кучета и деца, и горко на любовника, който не може да я задоволи. Дава тялото си на мъже, за да зароби душите им.