Близнаците Бонита
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Близнаците Бонита». Краткое содержание книги:
Кроукър е решен твърдо да спаси племенницата си. Той започва разследване, което го отвежда до истински лабиринт на престъпността, изграден и ръководен от тайнствените близнаци Бонита…
— Знам — погледна го бегло младежът. — И аз увиснах като вас…
— Лош късмет — въздъхна Кроукър. — Значи и вие ще трябва да чакате до утре като мен и приятеля ми… Искате ли да ви откарам?
— Не, благодаря — хладно отказа младежът. — Аз трябва да летя тази вечер, утре сестра ми се жени…
— Чакайте. „Америкън“ имат едно място в самолета, който излита след около час и половина.
— Не ме устройва, защото нямам достатъчно пари да си доплатя — поклати глава момчето.
— Елате, ще измислим нещо…
— Вие какво, шегувате ли се? — погледна го подозрително студентът.
— Нали искате довечера да си бъдете у дома, момче? — нетърпеливо го погледна Кроукър. — Хайде, елате!
Плати в брой на гишето, използвайки името, което момичето от „Делта“ вкара в компютъра. Подаде парите с протезата си — така че служителката да я запомни. После се върна при младежа и му подаде билета.
— Хей, какво става тук? — подозрително го изгледа той.
Показа му картата си на федерален агент:
— Служебна операция. Ето ти билета. Пътуваш под името, на което е издаден. Прибираш се у дома и забравяш цялата работа.
— И това е всичко, така ли?
— Точно — кимна Кроукър. — Ти помагаш на мен, а аз на теб. Просто и ясно.
Момчето се ухили до уши и разтърси ръката му:
— Става, приятел! Много ти благодаря!
— Предай на сестра си най-добрите ми пожелания.
Напусна терминала и се отправи към спирката на автобуса. Беше доволен. Ченгетата имаха следа, по която да тичат. Колкото по-дълго го търсят в Лос Анжелис, толкова по-добре. Това време ще му свърши добра работа тук, в Маями.
Огледа се. Всичко наоколо беше някак по-ярко и изразено, в наситени цветове. В края на поредната операция винаги се чувстваше така… Сега всяко решение бе важно, всяко действие трябваше да бъде абсолютно точно. Латиноамериканците имат един добър израз за подобно състояние: Bailar en la cuerda floja… Да танцуваш върху тънко въже… Точно това му се случваше в момента — балансираше по ръба на бръснача…
Слезе от автобуса пред хотел „Фонтенбло“ и взе такси до Палм Бийч. Плати куп пари, но си струваше. Малко преди осем вечерта прекоси бетонната настилка на паркинга пред „Роял Поинсиана“, избра един буик ривиера и ловко откачи контролните му номера. Размени ги с тези на мустанга в тюркоазен цвят и седна зад волана. Никой не го видя. Ярко осветена, болничната фасада се издигаше като огромен леден куб в сгъстяващия се мрак. Завъртя контактния ключ, моторът замърка. Включи на скорост и бавно напусна паркинга. Срещата му с Махур беше в осем и половина, имаше достатъчно време да бъде там, без да превишава допустимата скорост…
Фоайето на хотел „Ралей“ беше с висок таван, изградено в строгия стил на трийсетте. Приличаше на салона на презокеански лайнер. Наскоро бяха реставрирали изящната мозайка на пода. Няколко стъпала от бял мрамор водеха до открития ресторант, разположен под палми и жасминови храсти около великолепен басейн. При откриването на хотела снимка на този ресторант се появи на корицата на списание „Лайф“.
Барът беше не по-малко прочут. Намираше се в левия ъгъл на фоайето, в средата на подовото покритие от блестяща теракота беше оформена изящна чаша мартини, от която стърчеше стилизирана маслина. Помещението беше малко и уютно, с барплот от полирано дърво и огледални рафтове, запълнени с всевъзможни бутилки. Атмосферата беше някак мъжка, за приятелски разговори и скромни тържества, за радостен смях и бълбукане на шампанско…
Махур вече беше там. На плота пред него имаше висока чаша мартини. До коляното му се намираше алуминиево куфарче, от онези, които се използват за пренасяне на скъпа снимачна техника.
— Едно мартини за моя приятел — обърна се към бармана. — Нека бъде точно като моето — сухо като пустинята Калахари…
Беше облечен в небрежно-елегантен костюм — от онези, които струват най-малко 1600 долара. На пръв поглед подобен костюм винаги изглежда така, сякаш плаче за ютия, но това просто си е част от чара му. Ризата с отворена яка беше от фина коприна на дискретни райета, на краката му имаше мокасини „Бруно Мали“, които също струваха четирицифрена сума. Очите му бяха леко изцъклени, като на човек, който се е отдал на продължителен запой. „Може би вече празнува, макар да няма вид на човек, който скоро ще се усмихне“ — рече си Кроукър.
— Избрахте великолепно място за нашата среща, senor — рече адвокатът, изчаквайки барманът да постави високата чаша пред Кроукър. — Тук питиетата са просто великолепни!
— Това едва ли е най-важното.
— За мен е — поклати глава адвокатът и вдигна чашата си.
— Става късно — рече Лю и се плъзна от високия стол. — Дайте да вършим работа.