Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)

Основното ни оръжие беше СПВ — стандартната пехотна винтовка. Заради дървения си приклад изглеждаше като оръжие от Втората световна война; предполагам, че в ония години композитните материали са били по-трудни за масово производство… Нямам представа откъде се пръкна СПВ — според някои това било копие на руския автомат „Калашников“ Други пък разправяха, че представлява опростен вариант на XM-8149, който армията възнамеряваше да въведе на по-късен етап като оръжие от следващо поколение. Говореше се даже, че СПВ е изобретена и изпробвана на практика по време на обсадата на Града на героите, а впоследствие плановете й са били изпратени в Хонолулу. Честно казано, не знаех каква е истината, ама изобщо не ми пукаше. Пушкалото си имаше бая силничък откат и можеше да гърми само на единична и полуавтоматична стрелба, но пък за сметка на това никога, ама наистина никога не засичаше! Можеше да го влачиш из калта, да го заравяш в пясъка, да го киснеш в солена вода в продължение на цели дни… С две думи, каквото и да правиш с него, то никога няма да те предаде! Единствените „екстри“ към нея бяха набор от резервни части и допълнителни цеви с различни размери. Снайперска винтовка за стрелба на далечни разстояния, стандартна винтовка за средни и карабина за близък бой — всичко това едновременно, трябваше само да намериш свободно място в раницата… О, имаше още и щик — двайсетина сантиметра дълъг, — който можеше да се използва при крайна необходимост, когато човек няма лобо под ръка… Често се шегувахме помежду си: „Внимавай да не извадиш нечие око!“, което, естествено, правихме доста честичко със Зак. СПВ беше страхотна в близък бой, дори и без щика, а ако добавим и останалите детайли, които я правеха такова изключително оръжие, веднага се вижда защо се отнасяхме с любов и уважение към нея и я наричахме „сър“.

Основните ни боеприпаси бяха натовските 5.56 „Чери ПАЙ“150. ПАЙ (PIE) всъщност беше съкращение, зад което се криеше „пиротехнически активиран експлозив“ Чудесно изобретение. Взривява се, когато пробие черепа на зомбито, и моментално изпепелява мозъка му. Никакъв риск от разпръскване на инфекциозно сиво вещество и никаква необходимост от клади, където да се изгарят останките на Зак. По време на санитарните дежурства дори не се налагаше да отсичаме главите на изчадията, преди да ги заровим. Само изкопаваш ямата и после изритваш в нея цялото тяло. Да, армията определено беше нова, но най-много се бяха променили самите хора. Принципите на набирането на военнослужещи бяха станали други и да си редови боец вече беше нещо съвсем различно. Изискванията бяха останали същите — физическа издръжливост, психическа стабилност, мотивация и дисциплинираност, за да се справяш с трудните задачи в екстремни условия… Всичко това обаче и пет пари не струваше, ако не можеш да издържиш продължителен Z-шок. Виждах как мнозина от приятелите ми просто рухваха под колосалното напрежение. Едни припадаха, а други насочваха собственото си оръжие срещу себе си или другарите си… И храбростта нямаше нищо общо с това. Навремето бях чел един наръчник по оцеляване на британските специални части, където се говореше за „личността на воина“ — как семейството му трябвало да се отличава с емоционална и финансова стабилност, а той самият да не се интересува от момичета и така нататък… (Изсумтява.) Всички тия наръчници по оцеляване… (Имитира самозадоволяване с ръката си.) Та какво говорех за новите лица в армията… да, те можеха да бъдат откъде ли не например ваши съседи, ваша леля, някой шашав преподавател от колежа или мързеливият дебелак от гишето на автотранспортната инспекция… От бивши застрахователни агенти до, де да знам, Майкъл Стайп151 примерно, макар че така и не успях да го накарам да си признае, че е той. Всеки, който не можеше да издържи, просто нямаше как да стигне дотук. В известен смисъл всички бяха своего рода ветерани. Моята бойна другарка — петдесет и две годишната сестра Монтоя — преди епидемията например е била монахиня… и сигурно още си е. Та тя бе защитавала цял клас от неделното училище в продължение на девет дни — само с един железен, дълъг метър и осемдесет свещник под ръка! Не знам как е смогвала да го размахва, ала очевидно се е справяла доста добре. Без да хленчи и да се оплаква, се бе добрала от сборния пункт Нийдълс чак до мястото на срещата ни край Хоуп, щата Ню Мексико. Хоуп. Не се шегувам, градчето действително се казваше така.152 Казват, че военните го били избрали заради терена — понеже представлява чиста и открита местност, с пустиня отпред и планини отзад… Перфектното бойно поле за първото стълкновение, а названието му няма нищо общо с тази работа. И сигурно е било точно така.