Бляскавият двор [bg]

Именно затова беше толкова удивително, когато той се подхлъзна, внезапно смъквайки се надолу, без нито ръцете му, нито ремъкът да държат въжето. Изпищях, когато през ума ми се мярна крат­ко, ужасяващо видение как той рухва на земята. Размаха ръце, опитвайки се да намери за какво да се хване, а пос­ле някак удивително успя да се спре върху един скален къс, стърчащ на около две трети от пътя надолу. Беше тясна хоризонтална издатина, коя­то бе голяма колкото да успее да опре стъпалата си на нея, ако ги обърне навън в различни посоки. Останалата част от тялото му се бе вкопчила в лицевата страна на зъбера с разперени ръце и крака.

– Добре ли си? – изкрещях.

– Вземи Лизи и доведи Съли – извика той в отговор. – Вероятно можеш да се върнеш след час.

– Да не си луд? Няма да те оставя там горе за цял час! – Дори сега изглеждаше, сякаш едва успява да се задържи. Не знаех дали ще издържи дори пет минути.

– Аделейд...

– Тихо. По-умна съм от теб, забрави ли?

Тонът ми беше рязък, но това бе само за да прикрия страха си. Сед­рик бе изпаднал доста надолу от въжето, на кое­то се крепеше; сега то беше прекалено нависоко. Беше поставил друго въже по-нис­ко, точно преди мяс­тото, където се спускаше, но вече не можеше да стигне до него. В краката ми имаше няколко допълнителни части от екипировка, повечето от кои­то, изглежда, не бяха от полза – с няколко изключения.

Онова пос­ледно въже, кое­то беше опънал, беше точно толкова високо, че да не мога да го стигна. Взех две остри метални колчета и се опитах да ги забия в скалата. За моя изненада имах дос­та­тъч­но сила да ги забия и да ги закрепя здраво. По-големият проб­лем беше да се издърпам нагоре. Мускулите в горната част на тялото ми прос­то не бяха способни да се справят с лекота. Затова го направих трудно. Отново и отново си повтарях, че трябва да се изкача само няколко стъпки. Казвах си, че не е проб­лем. Най-важното, мислех си, че от това зависи животът на Сед­рик.

– Не прави нищо опасно – каза Сед­рик.

– Ти дори не ме виждаш – извиках в отговор.

– Да, но те познавам.

Макар всяко мускулче в тялото ми да протестираше, с помощта на колчетата успях да издрапам дос­та­тъч­но нагоре, за да стигна до въжето. Сграбчих го и с изненада открих, че беше по-трудно да се държа за него, отколкото за колчетата. Ръцете ми незабавно започнаха да се хлъзгат и аз изскимтях от болка, когато въжето се вряза в кожата ми. Използвайки всяко късче решителност, коя­то можах да събера, успях да възпра спускането си и да се задържа за въжето, накланяйки тялото си под ъгъл, така че се закрепих с крака на скалата.