Операция „Червена буря“ [bg]
- Автор: Клэнси Том, Бонд Ларри
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Калпазанов
- ISBN: 9541701175
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Червена буря“ [bg]». Краткое содержание книги:
„Книга, от чийто реализъм те полазват тръпки… Прочетете една глава и няма да се спрете, докато не изчетете целия роман.“ Нюздей
„В този роман има много повече напрежение, отколкото в която и да е друга книга.“ Уошингтън таймс
Сега и зенитните оръдия се включиха в боя. Прицелвайки се на око, един млад съветски сержант успя да улучи един B-52, който тъкмо отваряше бомбения си люк, за да пусне бомбите си. Една дузина снаряди се забиха в отвора на люка и самолетът изчезна сред оглушителна експлозия, чиято взривна вълна повреди още един от бомбардировачите. Един от зенитно-ракетните разчети успя да превключи системата си за управление на огъня в резервния инфрачервен режим и изстреля една ракета срещу един B-52. Самолетът беше ударен секунда, след като бе пуснал бомбите си. Крилото му избухна в пламъци и машината пикира на изток, оставяйки зад себе си следа черен дим.
Групата на Едуардс гледаше как повреденият бомбардировач приближава хълма им с обвито в горящ керосин дясно крило. Пилотът се опитваше да поддържа височината, за да позволи на екипажа си да катапултира, но и четирите му десни двигателя бяха извън строя и горящото крило се откъсна от корпуса. Машината се залюля във въздуха, след което започна да пада и се заби в полето на запад от кота 152. Нито един член на екипажа не успя да се спаси. Не беше нужно Едуардс да дава каквато и да било заповед. Пет секунди по-късно хората му бяха събрали вещите си и тичаха на североизток.
Останалите бомбардировачи се намираха над целта и не преставаха да искат подкрепления по радиото. Осем от тях успяха да пуснат бомбения си товар, преди да завият обратно. Досега съветските изтребители бяха свалили пет бомбардировача и оцелелите отчаяно се опитваха да избегнат същата участ. МиГ-овете бяха свършили ракетите си и сега се опитваха да влизат в бой с оръдията си. Американските бомбардировачи разполагаха с оръдия на опашките си и един „Фулкрум“ бе повреден и трябваше да се откаже от преследването на своята цел.
Последният елемент на объркване бе внесен от завръщането на четирите фантома. Всеки от тях носеше само по три ракети „Спароу“ и когато пилотите им включиха радарите си за управление на огъня, съветските летци чуха в слушалките на шлемовете си предупредителните звуци на отбранителните си системи. МиГ-овете се пръснаха пред дванадесетте ракети и се стрелнаха към земята. Четири фулкрума минаха точно над групата на Едуардс, прелитайки ниско над един разбил се източно от Хафнафьордур B-52. Когато се върнаха, небето отново бе чисто. Американските F-4 нямаха достатъчно гориво и трябваше да се върнат, без да свалят нито един съветски изтребител. Оцелелите бомбардировачи се намираха в безопасност зад облак електронни смущения.
На пръв поглед базата беше ударена лошо. Цели двеста бомби бяха паднали в периметъра на летището и девет от тях бяха улучили определените им писти. Но писта номер единадесет си стоеше непокътната. Едуардс и хората му гледаха как самотният МиГ, който бе останал в базата, се издига във въздуха. Пилотът му беше бесен и искаше вектор към цел, но получи заповед да патрулира над Кефлавик, докато останалите изтребители се връщаха за презареждане на летището.
Резултатите от това нападение не бяха еднозначни. Американците бяха изгубили половината си бомбардировачи, като в замяна на това бяха повредили три от петте писти на Кефлавик. По-голямата част от зенитната батарея на руснаците беше унищожена напълно, но летището все още оставаше използваемо. Наземният персонал вече тичаше към оставените от американците съоръжения за поправка на пистите. В края на всяка писта имаше насипана камара чакъл, а в половин дузина бункери се съхраняваха стоманени подложки. Тежките машини щяха да изринат отломките в дупките от бомбите, да ги заравнят и да ги покрият с чакъл и стоманени листи. Кефлавик беше повреден, но пистите му щяха да бъдат напълно използваеми преди полунощ.
— Мисля, че тази е истинска, капитане — каза тихо ПЛБ офицерът. Редицата цветни блокчета върху екрана на пасивния хидролокатор се бе задържала на място в продължение на седем минути. Пеленгът се променяше бавно към кърмата, сякаш контактът се насочваше към конвоя, а не към „Фарис“.
Фрегатата се движеше със скорост дванадесет възела и системите „Преъри“ и „Маскър“ бяха включени. Хидроакустичните условия бяха много добри. На двеста фута имаше твърд термален слой, който правеше надводния хидролокатор почти безполезен. „Фарис“, обаче, успя да спусне буксирния си хидролокатор под пласта. По-ниската температура на водата там осигуряваше идеална проводимост на звука. Най-хубавото бе, че слоят пропускаше звука и в двете посоки. Хидролокаторът на всяка подводница срещаше същите трудности при преодоляването на термопласта, които срещаше и фрегатата, така че „Фарис“ щеше да бъде буквално неоткриваем за намираща се под слоя подводница.