Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
Търсенето беше безцелно. Арам предложи на пионерите да се върнат в селото, а на колхозниците и ловците каза:
— Благодаря на всички, скъпи мои, благодаря и на тебе, дядо Асадур. Вие направихте за нас всичко, каквото можахте, и няма защо да се мъчите повече. Върнете се по домовете си. Аз ще остана сам във фермата, ще се качвам с овчарите по планинските пасища. Може някъде да се отвори вратата, зад която се крие щастието ми…
— Не, не, какво говориш, Арам! Не разбирам аз така приятелството — развълнува се старият ловец.
Той не искаше по никакъв начин да се върне на село, но Арам най-после го придума, още повече, че трябваше да заведе Крикор в къщи.
Старецът целуна по-младия си събрат и рече:
— На този свят, Арам, човек винаги живее е надежда. И ти нито за миг не я губи. Сърцето ми подсказва, че децата са живи…
Небето да те възнагради за добрината ти, чичо Асадур! На добър час…
Той изпрати дядото и неговите млади спътници чак до Агрича планина, изгубена нейде в облаците, и се върна във фермата.
— Арам не знаеше ни сън, ни покой при овчарите. Той и до пролетта сигурно нямаше да се върне на село, ако неочакван случай не сложи край на скитанията му.
Онази част от Араратската долина, която се простираше срещу Барсовата клисура, както вече казахме, беше пустинна. Само покрай левия бряг на Аракс имаше тясна ивица храсти и камъш. Но и тази зеленина нямаше да съществува, ако всяка пролет Аракс не заливаше с водите си крайбрежните пясъци. Ала тази все още безжизнена земя беше само една малка част от някогашната пустиня, която през последните години се покри с лозя и памукови плантации.
Обработвани земи обграждат от двете страни тази пустиня, жадна за живот, но все още безплодна.
През лятната жега тук няма нищо друго освен тръни и пелин със сребристи влакънца и упойващ аромат.
По-богата растителност има само край коритото на загадъчния поток. От долния край на скалите, заобикалящи клисурата, та чак до храстите край бреговете на Аракс се проточват три тесни ивици земя. Средната, камениста и сива, е пътят на потока, а край бреговете му расте буйна жълта трева. Сухите и стъбла жално свистят при полъха на студения декемврийски вятър.
Още щом се стопи снегът, всички копитни, а най-напред муфлоните, се отправят към тези жълти ивици.
Овчарят Авдал беше разделил пасищата на колхозната ферма на отделни участъци и караше овцете поред на всеки един от тях, докато стигна най-после до целината. Тук той се спря.
Когато ходеха с Арам на лов за козите, Авдал откри богатата трева, израсла по бреговете на потока, и реши да доведе тук колхозните стада.
Овцете газеха в морето от жълта трева и пасяха, а Авдал седеше настрана на един камък и кавалът му лееше нежни звуци в чистия зимен въздух, изплакваше мъката му.
Кюрдите имат обичай да водят след стадото по едно-две магарета. Магаретата носят на гърба си скромното походно имущество на овчаря и кошове с храна.
А когато някъде по пасищата се обагнят овце, слагат новородените в кошовете. Спокойното животно, поклащайки леко агнетата па гърба си, внимателно ги отнася във фермата. Понякога на връщане натоварват магарето и със съчки от гората — животното и без това е свикнало да носи тежести, защо да се връща празно у дома.
Един ден при залез слънце Авдал помоли другарите си, млади овчари, да насъберат от каменистото корито и а потока сух камъш.
Когато овчарите набраха сухите стъбла и започнаха да ги товарят на магаретата, отнякъде дотича едно от кучетата. В зъбите си държеше стара кюрдска аба. Кучето я занесе право на Авдал. Умните му очи сякаш казваха: „Я виж, не е ли абата на нашия Хасо?“
Сърцето на овчаря се разтупа. Той обръщаше в ръцете си втвърдената дреха на своя син и такава мъка го налегна, че му се искаше да вика, да разкаже на целия свят за своята загуба.
— Къде я намери, Чало джан, къде? — питаше той кучето и едва преглъщаше сълзите си.
Другарите заобиколиха Авдал. Като видяха абата, те изтръпнаха: да, това е дрехата на Хасо.
— Хайде — казаха те на кучето. — Хайде, Чало джан, покажи къде я намери…
Кучето разбра и ги поведе. Те минаха по следите на потока, пресякоха пътя, който водеше от Айкецор за Ереван, и се спряха до храст, изпочупен от водата. Чало показа с очи към него — тук беше намерил абата.