Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
И ето сега козелът с шапката на Ашот лежеше безжизнен, а ловците, които го убиха, запалиха огън и се събраха около него. Само Арам, седнал настрана, гдедаше шапкта на сина си и ридаеше, ридаеше без сълзи…
Ха разгадавай сега тайната… Ах, ако можеше животното да говори! Арам щеше да настави хиляди капани в планината, щеше да измисли хиляди начини, да хване козела. А хване ли го, ще го попита: „Къде е стопанинът на тази шапка?“ Но козелът, който е видял Ашот, лежи мъртъв до огъня, лежи и нищо не може да разкаже.
Дядо Асадур пушеше мрачно лулата си. Към него бяха отправени всички погледи, от него чакаха разгадката. Но и той какво можеше да каже? Много беше видял старият ловец през живота си, можеше да обясни хиляди чудни явления в природата, но да разбере как ушанката на Ашот се е озовала па рогата на козела, не му беше по силите.
Старецът беше недоволен от себе си и се чувствуваше неудобно в присъствието на всички тези хора, които го чакаха да си каже думата.
— Ех, лъвче мое, напразно, види се, дойдохме тук! — каза той огорчено на внука си Камо, красив, висок юноша с мъжествено и строго лице.
— Не, чичо Асадур, ако не беше ти, козелът нямаше да лежи тука и нямаше да познаем шапката — намеси се Арам. — Сърцето ми се облива в черна кръв, пред очите ми мрежелее — как мога да стрелям сега?… Тая заран стрелях в козела, ама не улучих. Прицелих се и изведнъж сърцето ме заболя, очите ми се премрежиха. Всеки случай твоят изстрел ни откри, че не трябва да търсим децата в Далечния изток. А сега хайде да вървим в село, че става студено. Вие сте изморени и трябва да си починете.
Ловците слязоха в селото. Арам покани у дома си дядо Асадур и внука му, а Аршак отведе Крикор.
Като видя племенника си, жената на Аршак се разплака и изля върху момчето цялата нежност на майчините си чувства. Всичко вкусно, каквото се намери в къщи, беше сложено на трапезата.
— Яж, яж, милото ми, и за тебе, и заради моя Гагик яж, дано сърцето ми се успокои — говореше жената и се обръщаше настрани, за да изтрие с края на престилката сълзите си.
— Ще се оправи, жена, не плачи. Къде ще се изгубят? — говореше Аршак по-скоро да успокои сам себе си отколкото жена си.
— Какво да кажа, какво да кажа? — вълнуваше се жената. — Да беше тука Гагик, колко щеше да ти се зарадва, Крикор джан!
Идването на Крикор развреди раната в сърцето на злочестата майка. Цял нощ тя не мигна и сутринта след закуската, когато чу училищния звънец, пак заплака горчиво.
— Отиват… Всички отиват на училище, всички освен моя син! — зарида тя. — Крикор джан, всеки път, като чуя тоя звънец, сърцето ми се къса. Всеки път, като видя другарите му, сълзи текат от очите ми… Като видя учебниците му — ей там на масата, главата ми пламва…
— Стига, жена… — каза кротко Аршак и излезе от къщи.
У Арам той завари дядо Асадур и председателя Харут, кой знае как попаднал тук. Изглежда, че старецът го беше извикал и сега го хокаше жестоко:
— Ама че безсърдечни хора!… Децата се изгубили, а вие? Само гледате като катериците да тъпчете със запаси гнездото си!
— А какво трябва да правим? — попита обидено председателят.
— Какво да правите ли? Да си човъркате носа!… — избухна старецът. — Всяко от изгубените деца струва колкото петима като тебе и мене. А пък ти, чувах, си мислел повече за ереванския дюкян, отколкото за хората!
Старият ловец така се разгневи, че кръв нахлу в лицето му, а ръката несъзнателно посегна към кинжала. Така ставаше винаги, когато нещо много ядосаше дядо Асадур.
— Огън старец, направо огън!… — прошепна някой.
— Да, нажежено желязо, а не човек.
Харут стоеше с наведена глава, а дядо Асадур, поуспокоен вече, каза:
— Хайде, ставайте, Арам и Аршак, събирайте хора, да вървим в планината… Във вашето село се задушавам — въздухът не ми стига. Я виж, внукът ми довел пионери. — Старецът погледна през прозореца и бръчките по лицето му изведнъж изчезнаха, а суровият му поглед омекна. — Да, Сиран джан — обърна се той фамилиарно към стопанката, — дай ми нещо за из път, ще спя в планината, а оттам право у дома…
— Защо? Наистина ли няма да се върнеш? — разтревожи се Сиран.
Не, в село, дето има такъв безсърдечен председател, кракът ми повече няма да стъпи — отсече кратко дядото, взе си пушката и излезе от къщи.
… Отрядите от колхозници и пионери се пръснаха из планината. Те проверяваха всички скали, проломи и падини с надежда да намерят някакви следи от децата, но напразно. Вечер слизаха в доловете, нощуваха при овчарите, а сутрин пак се качваха в планината. Обходиха всички склонове на Малък Кавказ откъм Арарат, огледаха всички долове, всички пукнатини, но на никого и през ум не мина да надзърне в Барсовата клисура. А колко пъти стигаха до нея, вървяха край нея! Но можеха ли да си представят, че Ашот и другарите му са отишли там, където дори през лятото не смееха да проникнат и най-големите смелчаци?…