Град на изгубени души

— Не ме оставяй.

Джейс сведе глава за миг, а когато отново я вдигна, очите му бяха сухи, но изражението им я

накара да притихне.

— Изчакай малко след като си тръгна. След това се измъкни и се качи в стаята ми.

Себастиан не бива да знае, че сме заедно. Не и тази вечер. — Той се изправи на крака,

погледът му беше умоляващ. — Не позволявай да те чуе.

Клеъри се надигна.

— Стилито. Остави ми стилито си.

В очите му припламна съмнение, но Клеъри задържа погледа му и протегна ръка. След миг

той бръкна в джоба си и извади проблясващия с мътна светлина инструмент. Докато го

слагаше в дланта й, пръстите им се докоснаха и Клеъри потрепери — и най-мимолетният

допир на този Джейс й действаше почти толкова силно, колкото всичкото целуване и

страстно прегръщане в клуба предишната нощ. Знаеше, че той изпитва същото, защото рязко

издърпа ръката си и тръгна заднишком към вратата, като дишаше накъсано и учестено.

Натисна бравата, все така с лице към Клеъри, и излезе от стаята, без да откъсва очи от

нейните до последния момент, когато вратата се затвори между тях с решително

изщракване.

Клеъри остана да седи в мрака, напълно поразена. Струваше й се, че кръвта се бе сгъстила

във вените й и сърцето й трябваше да работи двойно по-мощно, за да се справи. „Джейс.

Моят Джейс.”

Стисна стилито в шепата си. Нещо в хладната му твърдост й помогна да се съсредоточи и

изостри ума й. Погледна надолу. Носеше потниче и къси панталони; ръцете й бяха

настръхнали, но не от студ. Допря върха на стилито до вътрешната страна на ръката си и

бавно го плъзна надолу, оформяйки линиите на руната за безшумност върху бледата си кожа,

под която прозираха сини вени.

Когато свърши, открехна вратата едва— едва. Себастиан си бе отишъл, най-вероятно за да

спи. Откъм телевизора долиташе тиха музика — нещо класическо, от онзи тип музика за

пиано, която Джейс обичаше, и Клеъри се запита дали Себастиан харесваше музика или

изобщо някакво изкуство. Това й се струваше толкова човешка черта.

Въпреки тревогата за това къде е Себастиан, тя тръгна по коридора към кухнята, прекоси

дневната, изтича безшумно по стъклените стълби и се втурна към стаята на Джейс. Отвори

вратата и се шмугна вътре, а вратата хлопна зад гърба й.

През широко отворените прозорци се виждаха покриви и сърпът на луната — съвършена

парижка нощ. Магическата светлина на Джейс почиваше върху нощното шкафче и

приглушената му енергия хвърляше допълнителна светлина в стаята. Достатъчно, за да може

Клеъри да види Джейс, който стоеше между два дълги прозореца. Беше свалил черното

палто и сега то лежеше на купчинка на пода. Клеъри начаса разбра защо не го бе махнал,

когато бе влязъл в къщата и защо го бе закопчал чак до гърлото си. Защото отдолу носеше

само дънки и сива риза, които бяха лепкави и подгизнали от кръв. Част от ризата му бе

раздрана на ивици, сякаш някой я бе срязал с изключително остър нож. Левият ръкав беше