Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
Клеъри затвори очи. Миг по-късно той отново я целуваше, този път — много по-нежно.
Устните му проследяваха очертанията на нейните и тя имаше чувството, че е като глина под
ръцете му. Усети как дишането му се учести и пулсът й начаса се ускори. Пръстите му се
плъзнаха през косата й, по гърба й, към кръста й. Докосването му беше успокоително,
ритъмът на сърцето й до нейното бе като позната музика… и ако тоналността й бе малко
различна, Клеъри, затворила очи, не го усещаше. Кръвта им беше същата под кожата, както
бе казала кралицата на феите; сърцето й забързваше, когато неговото забързаше, едва не бе
спряло, когато неговото спря. Ако трябваше отново да го стори, помисли си тя, под
безмилостния поглед на Разиел, щеше да постъпи по съвсем същия начин.
Този път той се отдръпна, оставяйки пръстите си да се задържат миг по-дълго върху бузата
й, върху устните й.
— Искам това, което ти искаш — каза той. — Когато ти го поискаш.
Клеъри усети как по гръбнака й пробяга тръпка. Думите бяха простички, ала в извивката на
гласа му имаше опасна и изкусителна покана: Каквото искаш, когато го поискаш. Ръката му
поглади косата й, спусна се по гърба й и отново се спря върху кръста й. Клеъри преглътна.
Не бе сигурна колко много от себе си ще успее да потисне.
— Почети ми — каза неочаквано.
Джейс примига насреща й.
— Какво?
Тя гледаше покрай него към книгите на нощното му шкафче.
— Не е лесно да преглътна всичко. Онова, което Себастиан каза, случилото се снощи,
всичко. Имам нужда от сън, но съм твърде превъзбудена. Когато бях малка и не можех да
заспя, мама ми четеше на глас, за да се отпусна.
— И сега аз ти напомням на майка ти? Май трябва да си потърся по-мъжествен одеколон.
— Не, просто… помислих си, че би било хубаво.
Джейс се облегна на възглавниците и посегна към купчината книги до леглото.
— Някакви специални предпочитания? — С драматичен жест той взе най-горната книга.
Изглеждаше стара и беше подвързана с кожа, а заглавието бе отпечатано със златни букви.
„Повест за два града”. — Дикенс винаги е обещаващ…
— Тази съм я чела. За училище — сети се Клеъри и се намести на възглавниците до него. —
Но не си спомням нищо, така че нямам нищо против отново да я чуя.
— Чудесно. Казвали са ми, че имам прекрасен, напевен глас, когато чета. — Джейс отвори
книгата на първата страница, където заглавието бе напечатано с натруфен шрифт. Срещу
него имаше дълго посвещение; мастилото беше избледняло и едва се четеше, но Клеъри все
пак успя да различи подписа: „Най-после с надежда, Уил Херондейл”.
— Някой твой предшественик — предположи Клеъри и прокара пръст по страницата.
— Да. Странно, че е попаднала у Валънтайн. Баща ми трябва да му я е дал. — Джейс отвори
книгата наслуки и зачете:
„След малко той разкри лицето си и твърдо заговори:
— Не се страхувайте да ме изслушате. Не се стряскайте от нищо, което ще ви кажа. Аз съм
като някой, който е умрял млад. Целият ми живот все едно, че не е съществувал.
— Не, мистър Картън. Сигурна съм, че най-хубавата част от него все още предстои, сигурна
съм, че можете да бъдете много, много по-достоен за себе си.”*
* Превод Димитър Стефанов. — Бел. прев.
— О, сега се сетих — каза Клеъри. — Любовен триъгълник. Тя избира скучния мъж.
Джейс се засмя тихичко.
— Скучен според теб. Кой знае на викторианските дами от какво им е ставало горещо под
фустите.
— Всъщност си прав.
— За кое, за фустите ли?
— Не. Наистина имаш прекрасен глас, когато четеш. — Клеъри зарови лице в рамото му.
Това бяха миговете (повече дори от онези, в които той я целуваше), когато най-много я
болеше… мигове, в които би могъл да бъде нейният Джейс. Стига само да не го поглеждаше.
— Всичко това и железни плочки на корема — каза Джейс, докато отгръщаше страницата.
— Какво друго можеш да искаш?
17
Прощаване
Докато се разхождах покрай кея, в края на деня,
чух една прекрасна девойка да казва:
„Уви, няма с кого да си играя”
Едно момче с китара я чу и веднага й се притече на помощ…
— Докога ще слушаме този вой? — попита Изабел, потропвайки с обутия си в ботуш крак по
таблото на пикапа.
— На мен този вой ми харесва, ако не възразяваш, момичето ми, а понеже аз шофирам, аз
избирам музиката — надменно каза Магнус.
Наистина той шофираше. Саймън се бе учудил, че умее да кара кола, макар и да не бе