Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
Вода течеше от Себастиан като сълзи. Бледата му коса, сплъстена на челото, изглеждаше
абсолютно безцветна. Той вдигна едната си ръка и я протегна, и Джейс, въпреки викът в
главата си, му подаде камата с острието напред. Себастиан плъзна ръка по дължината на
студеното острие. Кръв бликна от разреза на дланта му. Той блъсна камата настрани и пое
ръката на Джейс, стисвайки я в своята.
Това беше последното, което Джейс беше очаквал. Не можеше да се дръпне. Усети всеки от
студените пръсти на Себастиан, когато хвана ръката му и почувства как кървящите рани се
притиснаха една в друга. Сякаш го стискаше студена метална ръка. Тръпка премина през
Джейс, после още една, силен физически трепет, толкова болезнен, сякаш тялото му се
обърна отвътре навън. Той се опита да извика…
И викът замря в гърлото му. Погледна ръката си и ръката на Себастиан, стиснати заедно.
Кръв течеше през пръстите им и по китките им в изящни линии, образувайки червена
дантела. Кръвта блестеше на студената електрическа светлина на града. Стичаше се не като
течност, а като движещи се червени кабели и обвиваше ръцете им с ален обръч.
Необичайно чувство на спокойствие заля Джейс. Сякаш реалността се разпадна и той стоеше
на върха на планина; светът се простираше под него и всичко можеше да бъде негово.
Светлините на града вече не бяха електрически, а сякаш светлини на хиляди, подобни на
диаманти звезди. Те сякаш светеха към него с благосклонна светлина и казваха: „Това е
хубаво. Така е правилно. Това би искал баща ти.”
Той видя Клеъри с очите на съзнанието си, бледото й лице, разпиляната й червена коса,
движещите й се устни, които казваха: „Сега се връщам. Пет минути.”
И после гласът й заглъхна и заговори друг, заглушавайки го. Нейният образ в съзнанието му
се разми и се стопи в тъмнината, както Евридика беше изчезнала, щом Орфей се беше
обърнал да я погледне за последен път. Той я видя, белите й ръцете се протягаха към него;
после я обгърнаха сенки, и вече я нямаше.
Сега в главата на Джейс прозвуча нов глас, познат глас, някога омразен, сега непонятно
приятен. Гласът на Себастиан. Той сякаш се движеше през кръвта му, през кръвта, която
преминаваше от ръката на Себастиан в неговата, подобно на огнена връзка.
Сега сме едно, братле, ти и аз — каза Себастиан.
Сега сме едно.
Следваща книга
ГРАД НА ИЗГУБЕНИ ДУШИ
— БОНУС МАТЕРИАЛ —
В „Град от стъкло” точно преди да се отправи в преследване на Себастиан, Джейс оставя на
Клеъри писмо. То е обект на много дискусии сред феновете на поредицата, но досега не е
било публикувано. Сега имате възможност да прочетете пълния текст на писмото.
Клеъри,
Независимо от всичко, не мога да понеса мисълта да загубя този пръстен завинаги, както не
мога да понеса мисълта да загубя теб завинаги. Въпреки че едното не зависи от мен, другото
е по силите ми. Оставям ти семейния ни пръстен, защото ти имаш права над него толкова,
колкото и аз.
Пиша това, докато гледам как слънцето изгрява. Ти спиш, сънищата движат неспокойните ти
клепачи. Иска ми се да знаех какво мислиш. Иска ми се да се вмъкна в главата ти и да видя
света с твоите очи. Иска ми се да видя себе си с твоите очи. А може би не искам да видя
точно това, може би така ще се убедя дори повече от сега, че повтарям една голяма лъжа — а
не мога да понеса това.
Аз ти принадлежа. Можеш да правиш с мен каквото поискаш и аз бих ти позволил. Можеш
да поискаш всичко от мен и аз ще направя и невъзможното, за да те зарадвам. Сърцето ми
твърди, че това е най-хубавото и невероятно чувство в живота ми. Умът ми обаче знае
разликата между това да желаеш нещо, което не можеш да имаш, и да желаеш нещо, което не
е редно да желаеш. А не е редно да те желая.
Цяла нощ гледах как спиш, гледах как лунната светлина се появи и изчезна, как хвърляше
черно-бели сенки върху лицето ти. Никога не съм виждал нещо по-красиво. Мислех за
живота, който можехме да имаме, ако нещата бяха различни — живот, в който тази нощ не е
първата и последната, без връзка с реалността, а в който всяка нощ е такава. Нещата обаче са
каквито са и всеки път, когато те погледна, изпитвам чувството, че аз те подведох да ме
обикнеш.
Никой не смее да изрече на глас истината, а тя е, че друг няма шанс срещу Валънтайн, освен
мен. Само аз мога да го доближа. Мога да се престоря, че ще се присъединя към него и той