Град на паднали ангели
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на паднали ангели». Краткое содержание книги:
дивана с метнато на рамената й одеяло; Изи…
Той припряно прекъсна нишката на мислите си. Клеъри не беше направила нищо толкова
ужасно, че да трябва да й прощава; никой от хората, които си беше представил, не беше
правил такова нещо. Замисли се как Клеъри прости на майка си, че е изтрила спомените й.
Замисли се за онова, което Джейс беше направил на покрива, и как изглеждаше след това.
Беше го направил не по своя воля, но въпреки това Саймън се съмняваше, че Джейс щеше да
си прости някога. И после се замисли за Джордан — как не можеше да се примири с онова,
което беше причинил на Мая, и как беше продължил напред въпреки всичко; беше станал
претор лупус и живееше, за да помага на другите.
— Ухапах някого — каза Саймън. Думите просто излязоха от устата му и му се прииска да
можеше да ги преглътне обратно. Той се приготви за ужасеното изражение на Люк, но то
така и не се появи.
— Той жив ли е? — попита Люк. — Този, когото си ухапал. Оцеля ли?
— Аз… — как можеше да обясни случилото се с Морийн? Лилит й беше заповядала да си
върви, но Саймън беше сигурен, че ще я види отново. — Не я убих.
Люк кимна веднъж.
— Знаеш как вълколаците стават водачи на глутница — каза той. — Трябва да убият
предишния водач. Правил съм го два пъти. Имам белези, които го доказват — той дръпна
леко яката на ризата си и Саймън забеляза голям, бял и назъбен белег, сякаш гърдите му са
били издрани с нокти. — Вторият път го направих умишлено. Хладнокръвно убийство.
Исках да стана водач и така го постигнах — той сви рамене. — Ти си вампир. Жаждата за
кръв е в природата ти. От дълго време й устояваш. Знам, че можеш да излизаш на дневна
светлина, Саймън. Гордееш се, че си нормално човешко момче, но ти си това, което си. Аз
също. Колкото повече се опитваш да потискаш истинската си природа, толкова повече тя ще
те контролира. Бъди какъвто си. Който истински те обича, ще продължава да те обича.
Саймън каза дрезгаво:
— Майка ми…
— Клеъри ми каза какво се е случило с майка ти и че си се нанесъл при Джордан Кайл —
каза Люк. — Виж, Саймън, майка ти ще се осъзнае. Като Аматис. Ти си оставаш неин син.
Ще говоря с нея, ако искаш.
Саймън поклати мълчаливо глава. Майка му винаги беше харесвала Люк. Фактът, че Люк е
върколак може би само щеше да влоши нещата.
Люк кимна, сякаш разбираше.
— Ако не искаш да се връщаш в апартамента на Джордан, тази вечер си добре дошъл на
дивана у дома. Сигурен съм, че Клеъри ще се зарадва. А и утре може да поговорим как да
постъпим с майка ти.
Саймън изправи рамене. Погледна към Изабел в другата част на помещението —
проблясването на камшика й, светещата висулка на врата й, движението на ръцете й, докато
говореше. Изабел, която не се страхуваше от нищо. Замисли се за майка си, как тя се беше
дръпнала от него, страха в очите й. Оттогава той се криеше от този спомен, бягаше от него.
Но беше време да спре.
— Не — каза той. — Благодаря, но имам къде да отида. Мисля… да се прибера у дома.
Джейс стоеше сам на покрива и гледаше към града, Ийст Ривър се виеше като сребристо-
черна змия между Бруклин и Манхатън. Ръцете му, устните му, още бяха топли от
докосването на Клеъри, но вятърът от реката беше леденостуден и топлината бързо си
отиваше. Беше без яке и въздухът пронизваше тънката тъкан на ризата му като острието на
нож.
Той вдиша дълбоко, пое студения въздух с дробовете си и бавно го изпусна. Цялото му тяло
беше напрегнато. Чакаше да чуе асансьора, вратите да се отворят и ловците на сенки да се
изсипят в градината. Отначало щяха да му съчувстват, помисли си той, щяха да се притеснят
за него. После, когато разберяха какво се беше случило… После щяха да се отдръпнат и да се
споглеждат многозначително, когато мислеха, че не ги вижда. Той беше обладан — не
просто от демон, а от Велик демон. Беше действал против правилата на Клейва, беше
заплашил и наранил друг ловец на сенки.
Представи си как Джослин щеше да го погледне, когато научеше какво беше сторил на
Клеъри. Люк можеше и да разбере, да му прости. Но Джослин? Той така и не беше успял да
говори с нея открито, да изрече думите, които мислеше, че щяха да я убедят. „Обичам
дъщеря ти повече, отколкото смятах, че е възможно. Никога не бих я наранил.”
Тя щеше да го погледне, помисли си той, със зелените си очи, същите като на Клеъри. Щеше
да поиска и още нещо. Щеше да поиска да чуе нещо, което той не беше сигурен, че е истина.