Владение на мрака

— Имаше едно момиче от Монтроуз, Даяна Макрей. Една друга от Пийбълс, как ли й беше името… Звучеше като италианско… Демелза Гарднър.

— Демелза не е италианско име, корнуолско е — каза Фил. Погледът на Карен го накара да млъкне.

— Както и да е, на мен ми звучеше като италианско — каза Синклер. — Имаше и две момчета, единият беше от Крийф или някакво такова забутано място в Пъртшър — Тоби Инглиш. И последният, Джак Дохърти. Невзрачно момче от Глазгоу, от работническо семейство. Всички останали бяха от заможни семейства от средната класа и го третираха като дресирана маймуна. Но той като че ли не се дразнеше. Беше от хората, на които им е все едно как се държат с тях, стига да им обръщат някакво внимание.

— А тя продължи ли да поддържа връзка с тях, когато замина за Швеция?

Синклер стана, без да й обръща внимание, защото момчетата се появиха, затичаха по тревата и връхлетяха върху него, засипвайки го с възбудено бърборене на език, който според Карен беше немски. Синклер ги прегърна и направи няколко крачки с тях, а те висяха на ръцете му като малки шимпанзета. После ги пусна, каза им нещо, разроши косите им и ги изпрати при майка им, която вече бе изчезнала по пътеката, която водеше надолу към морския бряг.

— Извинете — обърна се той към Карен, върна се и седна на предишното си място. — Те винаги държат да ми обяснят какво точно съм пропуснал. А що се отнася до отговора на въпроса ви — не съм сигурен. Спомням си смътно, че Кат спомена няколко пъти някои от тях, но не обърнах особено внимание навремето. Нямах нищо общо с тях. Никога не съм виждал никой от тях, след като Кат напусна колежа. — Той потърка челюстта си с длан. — Сега, като си припомням онези дни, ми се струва, че с времето нещата, които ме свързваха с Кат, ставаха все по-малко. Ако бе останала жива, никога нямаше да се съберем отново.

— Може би в крайна сметка Адам би ви свързал — каза Карен.

— Приятно ми е да си го мисля — той погледна с копнеж към портата, през която бяха изчезнали синовете му. — Има ли още нещо? Ако не, предпочитам да се върна към сегашния си живот.

— Мислите ли, че някой, с когото е общувала по времето, когато е посещавала колежа по изкуствата, може да е таил ненавист към нея?

Синклер поклати глава.

— Нищо от онова, което ми е разказвала, не ме е навело на такава мисъл — каза той. — Тя беше момиче със силен характер, но би било трудно някой да я намрази. Не помня някога да се е оплаквала, че има проблеми с когото и да било. — Той отново се изправи и оглади с ръка гънките на панталоните си. — И трябва да добавя, че не мога да си представя как някой, който я е познавал, би могъл да се надява, че ще я отвлече и че това ще му се размине. Тя винаги успяваше да постигне своето.