Аленото цвете и бялото

— Какво е това?

— Стихове от Библията — отвръща тя. — За нощните приюти.

— О — той хвърля поглед върху листа, преди да го сгъне. Веднага разпознава трийсети псалом: „Помилуй ме, Господи, защото съм в утешение; от скръб се помрачи окото ми, душата ми и утробата ми…“ и така нататък, чак до призива да дерзаем и да крепне сърцето ни. Почеркът на госпожа Фокс е изключително четлив, като се има предвид колко пъти й се е налагало да препише един и същи откъс.

Хенри сгъва, пъха в плика, ближе, притиска.

— Но могат ли нещастниците в онези приюти да четат? — пита той.

— Мизерията може да сполети всекиго — отвръща тя, и сгъва, не престава да сгъва. — Така или иначе, стиховете са предназначени за надзирателите и медицинските сестри, които посещават приютите — да ги четат на глас. Разхождат се напред-назад между леглата, наредени в дълги редици, и рецитират всичко, което според тях може да даде някаква утеха на тези, които не могат да спят.

— Благородно занимание.

— Вие също можете да го вършите, Хенри, стига да пожелаете. Мен не ме допускат там — твърдят, че не можели да гарантират сигурността ми. Като че ли тя не е в Божиите ръце.

Настава мълчание, нарушавано само от тихо шумолене, докато те продължават да сгъват и да ближат. Това обикновено, простичко занимание предизвиква у Хенри почти нетърпимо чувство на щастие; той би; прекарал с радост следващите петдесет години така — седнал в дневната на госпожа Фокс, да й помага с кореспонденцията. За нещастие нощните приюти във Великобритания не са чак толкова много и скоро всички пликове са пълни. Госпожа Фокс примижава и облизва устни, показвайки отвращението си от неприятния вкус, който лепилото е оставило по розовия й език — и по неговия също.

— Това може да се поправи с какао — уверява го тя.

Лети води господаря си по коридори, по които той е минавал не повече от пет-шест пъти, откакто се е нанесъл в къщата, която носи неговото име; това са коридори, по които се щурат напред-назад прислужниците. Сега Лети и Уилям Ракъм стоят пред вратата на кухнята. Тя му обяснява с жестове, че ако не вдигат шум и влязат вътре крадешком, ще могат да видят нещо извънредно странно.

Уилям, крайно изкушен да зареже всички тези глупости и да блъсне вратата, устоява на порива си и изпълнява инструкциите на Лети. Вратата се отваря безшумно, като завеса на сцена и разкрива не само ярко осветеното помещение с висок таван, където се приготвя храната, но и две жени, заети да вършат нещо, което ни най-малко не би го учудило, стига една от жените да не беше собствената му съпруга.