Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Защото, коленичили рамо до рамо на каменния под, гърбом към него, вирнали задници във въздуха, Агнес и кухненската помощничка Джейни пълзят на четири крака, накисват четките в голямо ведро със сапунена вода, и разговарят, докато работят.
Агнес търка с недотам заучен ритъм, за разлика от Джейни, но също толкова ожесточено — жилите на мъничките й ръце изпъкват от напрежение. Мокрите й поли лепнат по пода, уплътненият й с турнюр задник се полюлява напред–назад, обутите в меки пантофки крака драскат в опит да намерят опора.
— Ами, госпожо — казва Джейни, — все гледам да мия еднакво дълго съдовете, ама нали човек не очаква купичките за измиване на пръстите да са чак толкова мръсни, а?
— Не, не, разбира се — отвръща задъхано Агнес, без да спира да търка.
— Ами и аз така — подхваща отново момичето. — И аз така. И тогаз готвачката като се разфуча, като ми се развика, и все да размахва купичките под носа ми, и аз сега няма да кажа, че по дъното е нямало мазнина, ама честно, госпожо, нали шото бяха купички, и готвачката сама знае, те винаги са съсем чисти…
— Да, да — казва съчувствено господарката. — Горкото момиче.
— Пък това… това тук е кръв — отбелязва Джейни и сочи едно старо петно на дъската за пране, пред която са се озовали двете с госпожа Ракъм. — Кой знае кога се е разляла, ама ето, все търкам, и не излиза.
Госпожа Ракъм се извива да погледне, рамото й докосва рамото на Джейни.
— Нека опитам аз — казва тя, останала съвсем без дъх.
В този момент Уилям решава да се намеси. Той влиза с широки крачки в кухнята, стъпките му отекват остро по мокрия под, и се упътва право към Агнес, която се обръща, както си е на четири крака, с лице към него. Джейни не се обръща, клечи като вкаменена, прилича на куче, заловено да върши нещо, с което си е заслужило боя.
— Здравей, Уилям — казва спокойно Агнес и примижава, защото й пречи кичурът коса, паднал на потното й чело. — Да не би доктор Кърлоу да е дошъл вече?
Но отговорът на Уилям не се отличава с очаквания от нея безсилен гняв. Вместо това той се навежда, пъхва една ръка под коленете и друга под гърба й, и я вдига, изсумтявайки от усилие. Тя се отпуска смутено на гърдите му, а той заявява на висок глас:
— Не съм поръчвал на никого да вика доктор Кърлоу. Ще му позволя да ти даде само приспивателно и ще го помоля да си върви. Идва тук прекалено често, и прекалено дълго време вече според мен — и доколкото виждам, това не ти се отразява добре.
С тези думи той я понася вън от кухнята, през многото врати и коридори, нагоре по стълбите.
— Уведомете ме, когато доктор Кърлоу пристигне — нарежда той на огорчената Клара, която изниква от сенките и ситни зад него по стълбите. — Кажете му — само приспивателно, нищо повече! Ще бъда в кабинета си.
И Уилям се насочва натам, след като е помогнал на жена си да си легне.
— Знаете ли, Хенри — казва замислено госпожа Фокс, докато застрашително килнатата купчина пликове помежду им, — радвам се, че Бог ме е благословил да нямам деца.
Хенри едва не се задавя с какаото.
— Така ли? Защо?
Госпожа Фокс се обляга на стола си, и един блед лъч слънчева светлина, проникнал през пердетата, озарява лицето й. По слепоочията й има синкави венички, които Хенри не е забелязал досега, на шията й има червено петно — точно на Адамовата ябълка (ако жените имат Адамови ябълки, в което Хенри не е съвсем уверен).
— Понякога си казвам, че у мен има строго определено количество… — тя притваря очи в търсене на точната дума — определено количество сокове, които бих могла да дам на света. Ако имах деца, предполагам, че бих дала почти всичко на тях, докато сега… — тя обхваща с жест задръстената от благотворителна дейност къща о около себе си, филантропския хаос, който наблюдава примирено, но и със задоволство.
— Значи ли това — пита плахо Хенри, — че според вас всички жени-християнки не бива да стават майки?
— О, никога не съм казвала „не бива“ — отвръща тя. — И все пак, ако можеше да стане така, представяте ли си каква огромна сила би се отприщила в служба на Бога?
— А какво ще кажете за Божието слово — „Плодете се и се множете“?
Тя се усмихва и хвърля поглед през прозореца, присвила очи срещу трептящата следобедна светлина. Вероятно това се дължи на облаците, но ако човек прибегне към въображението си, може да си представи безчислена армия, която шества отвън, безбройни орди, засенчващи слънцето, милиони тела, наредени едно до друго като спици на колело.