Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
Арлен поклати глава.
– Не мога да позволя на никого, дори на самия себе си, да се разтвори в близост до Ядрото. Това е все едно да излея ведро в реката и да очаквам водата му да не потече по нея.
Джардир скръсти ръце.
– Лицемер или не, аз и моите воини няма да оскверним телата си с алагайско месо.
Шанвах и Шанджат закимаха ентусиазирано и Рена видя облекчението в очите им.
– Значи, поемаме по трудния път – съгласи се Арлен. – Но затова трябва да намерим начин да накараме проклетия демон да заговори.
Глава 14. Пленникът
333 СЗ есен
Съпругът се сви в центъра на защитения кръг, разкривайки колкото се може по-малко плът пред проклетата дневна звезда.
Похитителите му се бяха постарали. Веригата и катинарите бяха изработени от истински метал, а защитите им бяха силни. Те прогаряха кожата му, принуждавайки го да поддържа телесната си форма.
Клетката му беше кръгла и лишена от всякакво обзавеждане. Подът бе нашарен с цветни камъни, вградени в мозайка от защити, която щеше да го държи в капан дори да успееше да се измъкне от веригата. Защитите точеха енергията му с такава сила, че Съпругът трябваше да я зарови дълбоко в себе си, за да не бъде изцедена до капка.
Изгубената енергия нямаше как да бъде възстановена, защото клетката на демонския княз се намираше високо над повърхността и нямаше никакви пролуки за извличане. Съпругът захранваше собствения си затвор и беше твърдо решен да му дава колкото се може по-малко енергия. Той предпазливо посегна към запасите си.
Отвън стените също бяха защитени. Защитите криеха затвора му от любопитни очи, човешки и на търтеите, които несъмнено бродеха по повърхността, търсейки негови следи. Съпругът се беше опитал да ги достигне, но забраните бяха твърде силни. За пръв път умът му бе отрязан както от първичните импулси на неговите търтеи, така и от красивата сложност на мислите на братята му. Тишината беше влудяваща.
Но по-лоша от това унижение беше дневната звезда. Прозорците на клетката бяха закрити с плътни завеси, привързани здраво една към друга. Тъмнината беше толкова пълна, че живеещите на повърхността щяха да се чувстват напълно слепи, но за демонския княз дори най-леката светлинка, процеждаща се пред тъканите, изцеждаше силата му и изгаряше кожата му. Единственото, което оставаше на демона, бе да стисне здраво очите си без клепачи и да се свие на пода в очакване на тъмнината.
Най-после звездата залезе и с няколко бързи движения демонът се изправи, въпреки неравно омотаната около тялото му верига, която ограничаваше движенията му. Съпругът бавно извлече малко сила и изцели плътта под вкоравяващата се броня от изгоряла и мъртва кожа.
След това извлече още малко, за да може да се захрани. Похитителите му разумно избягваха да се приближават, за да го хранят.
Накрая се извъртя и притисна тялото си към един определен катинар, съсредоточи върху него последните остатъци от енергия и започна бавно да разяжда метала. Ако влееше твърде много, веригата щеше да изсмуче цялата му сила, но една съвсем слаба нишка щеше да я разяде като вода, капеща върху камък.
Вече половин цикъл демонът изучаваше веригата си и я познаваше отлично. Ако разбиеше трите катинара на оковите си, щеше да си възвърне голяма част от подвижността. Ако разкъсаше още две връзки, щеше да се измъкне от веригата.
Освободеше ли се, щеше да се наложи да обезвреди мозайката, за да успее да се дематериализира и да се измъкне от затвора. Тази работа можеше да се свърши по-бързо, но моделът му подсказваше, че няма да успее да стигне далеч, преди някой от похитителите му да е забелязал опитите му. Дори най-слабият от тях би могъл да дръпне завесата с едно движение на ръката и изгревът щеше да го довърши.
Съпругът можеше да си позволи да прояви търпение. Щяха да минат много цикли, преди да е готов да разбие веригата си, и много неща щяха да се променят за това време. Човешките мозъци го искаха жив, а това му осигуряваше добра възможност да проучи и да изпробва слабостите им.
Сладката ирония се криеше в това, че точно тези окови, които те използваха, за да поддържат телесната му форма, пречеха на Съпруга да моделира гърлото и устата си така, че да имитира грубите грухтящи звуци, които минаваха за говор сред съществата на повърхността. Той разбираше въпросите им, но не им отговаряше.
Това дразнеше мозъците и задълбочаваше разрива помежду им. Може и да бяха обединители, но също като всички хора, те бяха глупави. Емоционални. Малко по-разумни от мимиците.
И най-вече бяха смъртни. В един момент бдителността им щеше да отслабне и той щеше да бъде свободен.