Артър & Джордж [bg]

— Кой знае? «Банда» е вестникарска дума. Не се съмнявам, че са били замесени и други. Освен това не се съмнявам, че адвокатът е бил най-хитрият между тях.

— Според вас неговият баща, свещеник от англиканската църква, е излъгал под клетва, за да осигури на сина си алиби?

— Дойл, позволете ми един личен въпрос. Имате ли син?

— Да. На четиринайсет години.

— Ако той изпадне в беда, ще му помогнете ли?

— Да. Но ако е извършил престъпление, няма да лъжа под клетва.

— И все пак ще му помогнете по всякакви други начини.

— Да.

— Тогава с вашето богато въображение навярно можете да си представите друг да извърши повече.

— Не мога да си представя как един английски свещеник слага ръка върху Библията и изрича умишлена лъжа.

— Тогава опитайте другояче. Представете си един баща парси, който поставя верността към своето семейство от парси над верността към една чужда страна, макар тя да му е дала подслон и насърчение. Той иска да спаси кожата на сина си, Дойл.

— И по ваше мнение майката и сестрата също са лъгали под клетва?

— Дойл, вие непрестанно говорите за мое мнение. «Моето мнение», както го наричате, е не само мое, но и мнение на стафордшърската полиция, на обвинителя, на законно избраните съдебни заседатели и на английските съдилища. Не пропуснах нито един ден от процеса и мога да ви уверя в едно, което ще е болезнено за вас, но няма как да го избегнете. Съдебните заседатели не повярваха в показанията на семейство Ейдълджи — особено на бащата и дъщерята. Показанията на майката навярно бяха по-маловажни. Такова решение не се взима с лека ръка. Когато английски съдебни заседатели сядат около масата да определят присъда, това е сериозен момент. Те обмислят доказателствата. Преценяват характера. Не седят да чакат знак свише като… като шарлатани на спиритически сеанс.

Дойл рязко надигна глава. Случаен израз ли бе това или съзнателен опит да бъде засегнат? Е, нямаше да се поддаде толкова лесно.

— Ансън, не говорим за хлапето на някой месар, а за английски адвокат, наближаващ трийсетте, вече известен като автор на книга за железопътния закон.

— В такъв случай и провинението е по-непростимо. Ако си представяте, че съдът се занимава само с нисшите класи, значи сте по-наивен, отколкото предполагах. Както навярно знаете, дори и писатели застават понякога на подсъдимата скамейка. А присъдата несъмнено е отразила тежестта на случая, при който човек, дал клетва да опазва и тълкува закона, го е нарушил тъй грубо.

— Седем години затвор. Дори Уайлд получи само две.

— Именно затова присъдата се предоставя на съда, а не на мен или вас. Аз може би нямаше да дам по-малко на Ейдълджи, но определено щях да дам на Уайлд повече. Той беше напълно виновен — включително и в лъжесвидетелство.

— Веднъж вечерях с него — каза Дойл. Враждебността прииждаше като мощна река и инстинктът му подсказваше да се сдържа. — Трябва да е било през осемдесет и девета година. Прекрасна вечер. Очаквах да слушам безкрайните монолози на един егоист, но открих джентълмен с безупречни маниери. Бяхме четирима и макар че той се извисяваше с две глави над всички ни — в преносен смисъл, разбира се — така и не го показа. Самовлюбеният, колкото и да е умен, не може да бъде джентълмен по душа. Уайлд даваше и взимаше, владееше изкуството да изглежда заинтересуван от всичко, което му казват. Дори беше чел моя роман «Майка Кларк». Спомням си, че обсъждахме как щастието на приятелите може понякога да породи у нас учудващо недоволство. Уайлд ни разказа историята за дявола в Либийската пустиня. Знаете ли я? Не? Е, дяволът си вършел работата, обикалял своята империя и веднъж се натъкнал на няколко дребни демони, които измъчвали свят отшелник. Използвали обичайните изкушения и провокации, а светият човек устоявал без много труд. «Не се върши така — рекъл техният господар. — Ще ви покажа. Гледайте внимателно.» След което се приближил до отшелника и със сладък глас прошепнал в ухото му: «Току-що назначиха брат ти за епископ на Александрия.» И веднага по лицето на отшелника се изписала гримаса на дива завист. «Ето — рекъл дяволът, — така се прави.»