Артър & Джордж [bg]

Застанал на разстояние от един прозорец на втория етаж, капитан Ансън тихо подвикна към жена си:

— Бланш, великият детектив е почти на прага ни. В момента търси по алеята следи от огромно куче. — Мисис Ансън рядко го бе чувала да говори тъй закачливо. — Когато пристигне, недей да се прехласваш по книгите му.

Тя се престори на по-засегната, отколкото беше в действителност.

— Нима се прехласвам?

— Цялата страна се прехласва на шир и длъж. Почитателите му ще го съсипят от хвалби. Нека бъдем гостоприемни, но да запазим достойнство.

Мисис Ансън имаше достатъчно съпружески опит, за да разбере, че това е по-скоро признак на нервност, отколкото истинска тревога за поведението й.

— Поръчах за вечеря бульон, бяла риба и овнешки котлети.

— А за гарнитура?

— Брюкселско зеле и картофени крокети, разбира се. Нямаше смисъл да питаш. След това суфле от грис и яйца с аншоа.

— Идеално.

— Какво ще предпочетеш за закуска, пържен бекон и пача, или херинга и говеждо руло?

— За сегашното време по-подходящо е второто, струва ми се. И не забравяй, Бланш, на вечеря никакво обсъждане на случая.

— Няма да ми е трудно, Джордж.

Така или иначе, Дойл се оказа педантичен гост, побърза да се настани в стаята си и също тъй бързо слезе навреме за обиколка на имението, преди да се стъмни. Като типичен собственик прояви загриженост дали река Соу не приижда твърде често из ливадите, сетне се заинтересува от странната могила, полуприкрита зад лятната къща. Ансън му обясни, че това е някогашен зимник за лед, станал излишен поради появата на хладилниците; колебаел се дали да не го превърне във винарска изба. После обсъдиха как се отразява зимата върху терена на тенис корт и изразиха задружно съжаление за твърде краткия спортен сезон, налаган от английския климат. Ансън прие похвалите на Дойл, изказани с убеждението, че той е собственикът на Грийн Хол; всъщност беше само наемател, но защо да го разкрива на великия детектив?

— Виждам, че габърите ви са пресадени от другаде.

— Не ви убягва нито една подробност, Дойл — отвърна с усмивка полицейският началник.

Това бе съвсем лек намек за предстоящото.

— Аз също съм садил дървета.

На вечеря съпрузите Ансън заеха двата края на масата, а Дойл получи възможността да съзерцава през централния прозорец задрямалата розова градина. Отговаряше усърдно на въпросите на мисис Ансън; понякога дори прекалено.

— Добре ли познавате Стафордшър, сър Артър?

— Не колкото би трябвало. Но бащиното ми потекло е свързано с тия места. Първият Дойл бил един от по-малките синове на едноименния стафордшърски род, който, както навярно знаете, е дал на страната сър Франсис Хейстингс Дойл и други видни мъже. Този Дойл участвал в нахлуването в Ирландия и получил земи в графство Уексфорд.

Мисис Ансън се усмихна насърчително, макар че нямаше нужда.

— А по майчина линия?