Артър & Джордж [bg]

Ансън се присъедини към смеха на Дойл, макар и не твърде охотно. Плиткият цинизъм на столичния содомит не бе по вкуса му.

— Така или иначе — каза той — самият Уайлд определено не е бил трудна плячка за дявола.

— Трябва да добавя — продължи Дойл, — че нито веднъж не долових в речта на Уайлд дори и намек за вулгарни мисли, нито пък можех да го свържа с подобна идея.

— С други думи, професионален джентълмен.

Дойл подмина подигравката.

— Няколко години по-късно отново го срещнах на една лондонска улица, нали разбирате, и той изглеждаше напълно луд. Попита дали съм ходил да гледам някаква негова пиеса. Отговорих, че за съжаление не съм. «О, трябва да идете — каза ми той е най-сериозно изражение. — Тя е чудесна! Гениална!» Нищо не би могло да е по-далече от предишния му вроден джентълменски дух. Тогава си помислих, и все още го мисля, че чудовищната промяна, която го съсипа, беше патологична и му трябваше болница, а не полицейски съд.

— Вашият либерализъм ще изпразни затворите — отбеляза сухо Ансън.

— Погрешно ме разбирате, сър. Два пъти съм се замесвал в долнопробната сфера на изборите, но не съм партиен привърженик. Гордея се, че съм обикновен англичанин.

Последните думи — според Ансън малко изкуствени — преминаха между тях като облаче тютюнев дим. Полицаят реши, че е време да премине в атака.

— Онзи младеж, чиято кауза тъй благородно подкрепяте, сър Артър… трябва да ви предупредя, че той не е такъв, какъвто си мислите. Някои подробности не излязоха наяве в съда…