Намисли си число
- Автор: Вердон Джон
- Серия: Дейв Гърни #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Намисли си число». Краткое содержание книги:
Тя пренебрегна казаното от него и продължи да следва нишката на собствените си мисли:
— Надявах се, че ако отворим кутията и погледаме рисунките му… ще успеем заедно да му кажем сбогом. Само че ти не казваш сбогом, нали? Никога не се сбогуваш с нищо.
— Нямам представа за какво говориш — възрази той.
Но това, разбира се, не беше вярно. Точно преди да се преместят от града в Уолнът Кросинг, Маделайн бе отделила много часове да се сбогува. И не само със съседите, но и със самото място, с нещата, които оставяха след себе си, дори с растенията край къщата. Всичко това бе влязло под кожата й. Той се оплакваше от сантименталността й. Каза й, че това да говориш на неодушевени предмети е странно, че е загуба на време и излишно се разсейва. Че така ще им е още по-трудно да си тръгнат. Но имаше още нещо. Поведението й докосваше нещо в него, което той не желаеше да бъде докосвано. Сега отново бе сложила пръст в кървящата рана на същото място — онази част от него, която не желаеше да се сбогува и която не можеше да понесе раздялата.
— Ти избутваш нещата встрани, вън от погледа си — казваше тя в момента, — но те не си отиват. Не ги пускаш в действителност. Трябва да се вгледаш в тях, за да успееш да ги пуснеш. Трябва да погледнеш живота на Дани, за да го оставиш да си иде. Но ти явно не искаш да го направиш. Искаш просто… какво, Дейвид? Какво? Да умреш?! — Последва продължителна пауза. — Искаш да умреш — заяви тя накрая. — Наистина е това, нали?
Обзе го онзи тип пустота, която вероятно съществува само в окото на ураган. Все едно бе във вакуум.
— Имам работа за вършене. — Думите му бяха банални, дори глупави. Не знаеше защо си е направил труда да ги каже.
Тишината отново се проточи.
— Не — каза тя меко и преглътна още веднъж. — Ти няма нужда да продължаваш да правиш това. — След това, с отчаяние, заради което гласът й едва се чуваше, добави: — Или може би имаш. Май просто се надявах…
Липсваха му думи. Всъщност му липсваха и мисли, които да изрази чрез тях. Започна да си поема въздух на бързи и плитки глътки. Дълго остана така. По някое време — не бе сигурен кога точно се е случило — връзката бе прекъснала. В главата му цареше хаос, а той седеше и чакаше да се появи някоя успокоителна мисъл. Нещо, което да може да приложи веднага. Вместо това го налегна усещането за това колко е абсурдна ситуацията, чак жалка. В момент, когато и той, и Маделайн се бяха оголили напълно, открити и ужасени, се бяха оказали на стотици километри разстояние. Намираха се в различни щати. Излагаха душите си на показ в празното пространство и разчитаха за това на мобилните телефони.
Имаше и още нещо, за което не бе успял да й каже. Не бе споменал абсолютно нищо за безумната грешка, която бе допуснал с пощенската марка. Не й бе разкрил, че убиецът може да разбере къде живеят и че това бе по негова, на Гърни, вина — защото отново бе поставил на първо място разследването.
А с тази мисъл дойде и осъзнаването, от което му стана лошо. Същата прекалена ангажираност в един случай бе изиграла роля в смъртта на Дани преди петнайсет години. Може би дори тя я бе причинила. Забележително бе как Маделайн е свързала онова с настоящата му мания. Забележително и — налагаше се да признае — болезнено точно.
Усети, че трябва да й се обади отново, да признае за пропуска си и опасността, в която я бе поставил. Трябваше да я предупреди. Така че набра номера и зачака приветствения й глас. Но телефонът звънеше ли, звънеше. А после чу глас, но той бе неговият собствен, записан на секретаря — твърд, почти суров и съвсем не радушен. Последва сигналът за запис и той заговори:
— Маделайн? Маделайн, там ли си? Моля те, вдигни, ако си там! — Сърцето му потъна, прилоша му. Не можеше да измисли нищо логично, което да вмести в едноминутното съобщение, без да я уплаши. Нищо, което би помогнало да се предотврати опасността, вместо само да я паникьоса. Единственото, което каза накрая, бе: — Обичам те. Бъди внимателна! Обичам те. — И после чу ново изпиукване и връзката пак прекъсна.
Седеше и объркано се взираше в изоставената сергия за зеленчуци. Болеше го. Имаше чувството, че може да спи цял месец. Или може би завинаги, това би било най-добре. Но в това нямаше смисъл. Това бе опасен начин на разсъждение — същият, който караше уморените хора в арктическия студ да заспиват в снега и да измръзват до смърт. Трябваше да се съсредоточи отново. Да продължи да се движи. Да се принуди да го направи, ако се налага! Малко по малко разпилените му мисли започнаха да се обединяват отново около незавършената задача пред него. Имаше работа в Уичърли. Един луд, когото да задържи. Животи, които да спаси. Този на Грегъри Дърмот, собствения си, може би дори и този на Маделайн. Запали двигателя и потегли.