Намисли си число
- Автор: Вердон Джон
- Серия: Дейв Гърни #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Намисли си число». Краткое содержание книги:
— Има ново развитие по случая — обясни й той. — Може би върви към края си.
— Разбирам.
Чу я как бавно и сдържано си поема въздух.
— Нищо друго ли няма да ми кажеш? — попита.
Той се загледа в безжизнената сергия от другата страна на колата. Не приличаше на затворена заради сезона. Изглеждаше изоставена.
— Мъжът, когото преследваме, започва да става безразсъден — каза накрая. — Може би сега ще имаме възможност да го пипнем.
— Мъжът, когото преследваме?! — Гласът й се бе превърнал в крехък лед, който заплашваше да се пропука всеки миг.
Той замълча, подразнен от реакцията й.
Тя продължи, вече откровено вбесена:
— Да не би да имаш предвид скапания сериен убиец, мъжът, който никога не пропуска — същият, който застрелва хората във врата и им прерязва гърлата? За него ли говориш?
— Така е… да, него преследваме.
— Да не би ченгетата в Кънектикът да са малко, че да трябва и ти да се занимаваш с това?
— Той очевидно се е прицелил в мен.
— Какво?
— Очевидно е разбрал по някакъв начин, че работя по случая. Има вероятност да се опита да направи нещо глупаво, а това би ни дало възможността, от която имаме нужда. Това е шансът ни да пренасочим битката на негова територия, а не само да скачаме от местопрестъпление на местопрестъпление.
— Какво?! — Сега вече думата бе по-скоро болезнен вик, отколкото въпрос.
— Всичко ще е наред — неубедително заяви той. — Започва да поддава. Всеки момент може да се разпадне и да се самоунищожи. Просто трябва да съм там, когато това се случи.
— Трябваше да си там, когато това бе работата ти. Сега не е необходимо!
— Маделайн, за бога, та аз съм полицай! — Думите изхвърчаха от устата му като камък от прашка. — Защо, по дяволите, не можеш да разбереш това?!
— Не, Дейвид — равно отвърна тя. — Беше полицай. Сега вече не си. Няма нужда да ходиш там!
— Вече съм. — В последвалата тишина гневът му утихна като вълна, оттегляща се от брега. — Всичко е наред. Знам какво правя. Нищо лошо няма да ми се случи.
— Дейвид, какъв ти е проблемът? Защо продължаваш да се тикаш под куршумите? Буквално се вреш в тях! Докога? Докато някой ти пръсне мозъка ли? Това ли искаш? Това ли е планът за годините, които предстоят? Да си седя и само да чакам и да чакам — да чакам кога ще те убият?! — Гласът й се пречупи на думата „убият“. Емоцията бе толкова силна, че буквално го остави без думи, без дъх.
Маделайн бе онази, която проговори първа:
— За какво е всичко всъщност?
— За какво е? — Въпросът го извади от равновесие. Нямаше смисъл, но и… — Не разбирам какво ме питаш.
Напрегнатата тишина, която я обгръщаше, му въздействаше дори и на разстояние от стотици километри. Смазваше го.
— Какво имаш предвид? — Усети как сърцето му ускорява ритъма си. Стори му се, че я чува да преглъща. По неведом начин разбра, че тя се опитва да вземе решение. Когато най-накрая му отговори, това не бе истински отговор — а въпрос. Произнесе го толкова тихо и нежно, че едва успя да я чуе:
— Заради Дани ли го правиш?
Усещаше как кръвта бие във врата, слепоочията, ръцете му.
— Моля? Какво… какво общо има това с Дани — въобще?! — Не искаше отговор, не и сега, не и когато имаше толкова много за вършене.
— О, Дейвид… — въздъхна тя.
Ясно я виждаше в мислите си как тъжно клати глава, твърдо решена да говори по най-трудната от всички теми. Когато Маделайн отвореше някоя врата, тя винаги минаваше през нея. И сега не остана на прага. Пое си въздух на пресекулки и продължи да го притиска:
— Преди Дани да умре, работата ти бе най-важна за теб, заемаше най-голямо място в живота ти. А след това просто бе единствена. Единствената част. През последните петнайсет години само работеше, нищо друго. Понякога си мисля, че се опитваш да компенсираш или да забравиш нещо… да разрешиш нещо. — Заради напрегнатия начин, по който произнесе думата, тя прозвуча като симптом на неизвестна болест.
Той се опита да запази самообладание, като се придържа към най-належащите в момента факти.
— Отивам до Уичърли, за да помогна за задържането на мъжа, убил Марк Мелъри. — Гласът, излизащ от устата му, сякаш принадлежеше на някой друг. Някой стар, уплашен и почти вцепенен човек, който се опитва да говори логично.