Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Беше силно казано. Вдигнах глава и видях, че мистър Джонсън започва да си съблича сакото, а стана и по-лошо, защото секретарката остави чантичката си и също започна да се разсъблича. Бельото и беше бяло като сняг. Като видях, че търси на гърба си закопчалката на сутиена, хвърлих се с един скок през прозореца и полетях от двадесет и четвъртия етаж надолу.
Не мога да кажа дали това по принцип инстинктивно действие беше разумно или не. Достатъчно е, че не зная благодарение на какво се отървах. Факт е обаче, че написах всичко това до тук, следователно скокът от тази височина не ми беше навредил с нищо. От време на време все пак ми идва на ум мисълта, че бих могъл да изхвърля през прозореца мистър Джонсън и в същото време да остана съм с красивата и навита секретарка. Това беше виртуална реалност, разбира се! Но с какво би могла да ми навреди? Може би щеше да стане точно обратното: още повече, че не зная дали пиша тези думи в действителност или пък и това само ми се струва. Битовата несигурност, предизвикана от инвазията на новата техника в човешкия живот може да доведе до фатално състояние на неудовлетвореност. И кой ще ми каже сега дали изпуснах случая или по-скоро се спасих. Но от какво всъщност? Изгубих дори номера на телефона на Тарантога и на неговия братовчед, а това е крайно лош знак.
Върнах в антикварния магазин бронята, защото вече не бях в състояние да издържа в нея: целият бях насинен от вътрешните винтове, нитове и ръбове (как са издържали в такива ламарини средновековните типове, си остава за мене загадка, с която може би ще се заема друг път), а и оглушах от постоянното скърцане и тракане на шарнирите (особено на наколенниците и в кръста). Отидох след това в хотела и поисках по факса на интернета или екстернета да ми препратят пощата, която съм получил вкъщи. Кутията ми беше така претъпкана с рекламни брошури на модеми, спермодеми, никодеми и други печатни материали, че едва към края на този пощенски хаос попаднах на две смислени и донякъде съществени разпечатки. Първата беше съдебна призовка, тъй като секретарката на мистър Джонсън ме беше обвинила в indecent exposure и sexual harassment. Както е известно, жените са непостоянни (la donna e mobile), но за мене съдебната призовка беше първи сигнал, че се намирам в нормалната реалност, а в това състояние на нещата ме убеди окончателно документът за последното теглене от банковата ми сметка, защото ми съобщаваше, че някой, след като си е послужил с подписан от мене чек, е опразнил сметката до дъно. Тези две новини, едната криминално-съдебна, а другата финансова по природа, ме изпълниха с оптимизъм. Cogito ergo sum и за да не рискувам повече, веднага реших да стартирам обратно, защото на всички луни на Касиопея, взети заедно, никой за никакви интернети не е чувал, а що се отнася до канибалите, то наистина човекоядството там процъфтява интензивно, но никой не би докоснал земен човек, нито би го направил на супа, защото първо, техният кулинарен катехизис не го позволява, а второ — смятат хората за отровни, поради което и за стопроцентово негодни за ядене. Може би и ще видя пак някога някой братовчед на професор Тарантога, но само при условие, че се появи на Касиопея.
Из спомените на Ийон Тихи
I. Професор Коркоран
Пак искате да ви разкажа нещо ли? Да. Виждам, че Тарантога вече е взел своя стенографски бележник… чакай, професоре. Ами като наистина нямам какво да ви разкажа. Какво? Не — не се шегувам. Впрочем нали в края на краищата мога и аз веднъж да имам желание да помълча в такава вечер — във вашата компания? Защо? Защо ли? Мили мои — никога не съм ви говорил за това, но Космосът е преди всичко населен със същества като нас. Не само човекоподобни, но и приличащи на нас като две капки вода. Половината от населените планети са Земи, малко по-големи или по-малки, с по-студен или с по-тропически климат, но нима това са различия? А техните жители… Хората — понеже в крайна сметка те са хора — също толкова много приличат на нас, че разликите само подчертават приликите. Защо никога не съм ви разказвал за тях ли? Странно ли ви се вижда? Помислете. Гледам звездите. Припомням си различни случки, пред очите ми се изправят различни картини, но най-приятно ми е да се връщам мислено към необикновените преживявания. Може те да са страшни или свръхестествени, ужасяващи или дори смешни — и поради това безобидни. Но да гледаш звездите, скъпи мои, и да знаеш, че тези дребни сини искрички са — когато стъпиш на тях — царства на грозотата, тъгата, неведомото, на всевъзможните руини, че там, в мастиленосиньото небе, също бъка от стари бордеи, мръсни дворове, вонящи канавки, бунища, тревясали гробове — дали разказите на някой, който е обиколил Галактиката, трябва да напомнят вайканията на търговски пътник, влачещ се из провинциалните градчета? Кой би поискал да го слуша? И кой би му повярвал? Такива мисли хрумват на човек, когато е уморен, или когато у него напира непреодолимото желание за искрени изповеди. Затова — за да останем далече от скърбите и огорченията — днес няма да говоря за звездите. Не, няма да мълча. Бихте се почувствали измамени. Дадено, ще ви разкажа нещо, но не за пътешествията ми. Та нали аз и на Земята съм преживял немалко. Професоре, ако държиш на всяка цена да записваш, можеш да започваш.