Звездни дневници

— Нищо не разбирам. Как така „да се оженя“? Сега, след като самият вие ми казахте, че децата се правят по телефона, семействата продължават ли да съществуват?

— Разбира се. А кой ще ви бъде спътник в живота? Някои наистина предпочитат безбрачните съжителства…

— Какви „съжителства“?

— С момиченца. Две-три малолетни момиченца в леглото за през нощта…

— Но това е извращение, педофилия…

— Ни най-малко. Защото няма връзка със секса. Като при Абисага и цар Давид от Библията, Книгата на царете — в Стария завет се разказва точно за това, не помните ли? Този обичай се възроди и доби популярност, само че като не сте цар, за такива съжителства ще трябва да си плащате. Има агенции, които наемат момиченца, но всъщност това са съвсем излишни разходи, защото по всяко време можете да имате мрежови момичета на каквато и да е възраст, с каквито и да са форми на тялото, трябва само да станете абонат на някоя солидна фирма, гарантираща асексуалност…

— И колко е сигурна подобна гаранция?

— А, това е вече съвсем друга работа. Повечето абонати де факто злоупотребяват, както съобщава пресата, със „съжителствата“, но и безсрамните постъпки не могат да се докажат лесно. Нравствената полиция има с тях страхотни главоболия, защото защитата се свежда, накратко казано, до твърдението, че за това, което се прави с някого във фантоматизирано състояние, не може да се търси правна отговорност, както и за това какво сънуваме… разбирате ли?

— Но нали сънищата ми не зависят от мене, от моята воля.

— О, вашите думи ви връщат половин век назад. Сега можете да определите какво да сънувате като вземете съответно хапче, но за вземане на хапче за сънуване също не се носи наказателна отговорност… Дори наскоро един мой познат си поръча такъв копулатричен феминотонин, че всяка нощ да сънува интимна връзка с кралицата на Навара, и беше изправен пред съда, но не го осъдиха.

— Защото няма никаква кралица на Навара ли?

— Сега няма, но някога е имало. Не, дори за полигамни сънища не се носи отговорност. Знаете ли, в края на краищата всичко се решава от пазара, от така наречената невидима ръка на пазара. Хапчетата са просто по-евтини от програмите за виртуална реалност, програмите могат да бъдат проверени, а що се отнася до това какво правите с Абисага (не сте в края на краищата старец като цар Давид от Библията) не може да се провери. Едно само ще ви кажа: като се направи равносметка, най-ощетена от научно-техническия прогрес се оказа реалната ПРОСТИТУЦИЯ. Тя е ВЕЧЕ съвсем разбираемо извън сметките. Впрочем, същото ще стане и с войните: роботизираният войник е ЗАСЕГА все още по-скъп от живия човек, облечен в мундир и призован в армията, но електрониката става все по-евтина…

Благодарих на моя събеседник за това, че ме посвети в новата действителна и виртуална реалност, след което се озовах директно в един антикварен магазин, където си купих пълен комплект рицарска броня от XVI век, и вече с бронята отидох в хотела. Никой на рецепцията не се учуди на вида ми. Мислех си, че както е известно, фантоматизацията настъпва след включване на човека, по-точно на неговия мозък към компютър, при което не е задължително човекът и компютърът да са на едно и също място, защото включването може да стане и от голямо разстояние с радиовълни. Във всеки случай мозъкът се свързва с виртуална програма чрез електричество, което трябва да бъде отведено до сетивата. Но всеки електрически заряд без изключение се стича по МЕТАЛНИ повърхности, независимо дали става въпрос за рицарска броня, бъчва или автомобил. Този така наречен феномен на клетката на Фарадей гарантира на пътниците в металните автомобили пълна безопасност дори когато ги удари мълния. Така че в бронята трябваше да стана сто процента обезопасен от включване към легална или нелегална фантоматизираща апаратура и някъде дори ми се мотаеше в главата мисълта за бронирана пижама и баня, облицована от всички страни с ламарина. Но тъй като се чувствах все по-неудобно вътре, особено когато в ресторанта на хотела подвижната лицева част падаше постоянно и дяволски ми пречеше да ям, хвърлих наоколо един внимателен поглед, след което се преместих в ъгъла и там, като свалих шлема, изядох супата от раци, пържолата, пържените картофи и сладоледа с ананасов крем, който не понасям, но всъщност вече ми беше все едно.

Телефонът на професора отговаряше само с гласа на телефонния секретар, така че отидох да видя шефа на сенатската комисия към NASA, занимаваща се с извънземните въпроси. Беше относително приветлив старец, а посещението уговорих предварително като позвъних на секретарката му — изключително хубаво, може би дори красиво момиче и ми стана жал, че му се е паднало да живее в подобна епоха на телефонно правене на деца и нееротични семейства, с една дума: в безмилостно време. Казах това на господин Джонсън в нейно отсъствие. Едновременно с това ми дойде на ум една мисъл, нещо като загадка, която вече не един път ми беше хрумвала: защо всъщност не всички жени са КРАСИВИ? Как е станало така, че сексуалният отбор, иначе казано — селекцията, опираща се като че ли главно на телесни критерии, особено в отколешните времена, когато изобщо не е съществувал говорът, иначе казано — когато прахората още не са говорели, а започвайки да говорят, не е имало какво да си кажат (което впрочем до голяма степен се е запазило и до днес като реликт от пещерната епоха) — защо тази селекция не е довела до изчезване на жените с безформени и криви крака, с отблъскващи лица, кошмарни бюстове, не по-малко отвратителни задни части и така нататък, в резултат на което на света биха останали и щяха да пълнят селата и градовете само жени, красиви като тези, които (по-скоро разсъблечени) могат да се видят единствено на снимки в „PLAYBOY“, „Gallery“ или „Hustler“ и като филмови звезди на екрана; в живота също, но много рядко? Мистър Джонсън ме изслуша не без внимание и отбеляза най-напред, че селекцията вероятно е действала двустранно: не само мъжете са си избирали любими жени, но и обратното, с други думи — жените също не били склонни да одобряват всички мъже, а плюс това в пещерите със сигурност е било много тъмно. Както е известно, електричеството е открито като източник на светлина едва някъде през XIX век. Това ме убеди донякъде, но не напълно. И тъкмо когато двамата започнахме да дискутираме живо, за да установим дали изобщо съществува само една норма за женска красота, секретарката се включи в разговора чрез телевокса: някакъв тип, чието име не дочух, искаше да се види незабавно с мистър Джонсън. Като чу това, той се помъчи да издърпа чекмеджето на бюрото, но то беше заяло и тъкмо вратата започна да се отваря, изскочи от напъна назад, а в ръката на почитаемия шеф на комисията блесна голям черен БЛАСТЕР. Гостът наистина се оказа неканен натрапник, защото държеше в двете си ръце голяма метална мрежа, при вида на която моментално се напъхах под бюрото. Разнесоха се гърмежи и трясъци. Когато погледнах отдолу, изпитах в самото начало безпокойство, защото онзи тип с мрежата го нямаше, сякаш беше потънал в земята или по-скоро в пода, докато мистър Джонсън продължаваше да си стои в стаята, но беше станал значително по-нисък и като че ли носеше по-широко за ръста си облекло, а което е още по-лошо — под носа му ни в клин, ни в ръкав се бяха появили мустачки. Ощипах се, предчувствайки нещо недобро, но и веднага разбрах, че по такъв примитивен начин няма да мога да определя състоянието на моята реалност. Или ВЕЧЕ бях фантоматизиран, или не. Единственото, което ми дойде на ум, беше да извърша нещо съвсем не на място, нечувано, просто неотговарящо на моята по принцип благоприлична и културна природа.