Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
— Той ли? В духове?! — викна. — Човече, та той не вярва дори в хората!!!
Попитах какво има предвид. Той отвърна, че, в буквалния смисъл на думата, Коркоран бил според него солипсист — вярвал само в собственото си съществуване, а всички други смятал за фантоми, за съновидения и уж затова по-рано така се държал и с най-близките си; след като животът е сън, в него всичко е възможно. Отбелязах, че при това положение може да вярва и в духове. Савинели попита дали съм чул някога за кибернетик, който да не вярва в тях. После заговорихме за други неща, но и това, което чух, беше достатъчно, за да ме заинтригува.
Аз съм човек на бързите решения, затова още на другия ден му телефонирах. Слушалката вдигна робот. Казах кой съм и по какъв въпрос се обаждам. Коркоран ми позвъни чак на другия ден, късно вечерта — тъкмо смятах да си лягам. Каза, че мога да отида при него, дори веднага. Наближаваше единайсет. Приех поканата, облякох се и тръгнах. Лабораторията беше голяма мрачна сграда, разположена далече от пътя. Неведнъж я бях виждал. Смятах, че е стара фабрика. Беше потънала в мрак. В нито един от квадратните, потънали дълбоко в стените прозорци не провиделяваше и най-слаба светлинка. И голямата площадка между желязната ограда и входната врата не беше осветена. На няколко пъти се натъквах на скърцащи от ръжда тенекии и релси, така че до едва провиждащата се врата стигнах малко раздразнен. Позвъних по специалния начин, както ми беше наредил Коркоран. След цели пет минути той ми отвори лично, в сива, петносана от киселини лабораторна престилка. Беше поразително слаб, костелив, с огромни очила и побелели мустаци, единият от които — по-къс, като че изгризан.
— Заповядайте след мен — каза без предисловия. По дългия, мижаво осветен коридор, затрупан с някакви машини, бъчви, прашасали торби с цимент, ме заведе до голяма стоманена врата. Над нея светеше ярка лампа. Извади от джоба на престилката ключ, отвори вратата и влезе пръв. Аз — подир него. По извита желязна стълбичка се изкачихме на първия етаж. Видях голямо фабрично хале с остъклен таван — няколкото голи крушки не го осветяваха, а само подчертаваха полумрачната му необятност. Беше пусто, унило, изоставено, високо под тавана теченията се гонеха игриво, а дъждът, който заваля, когато наближавах лабораторията на Коркоран, биеше в стъклата, тъмни и мръсни; тук-там водата се стичаше през дупките на счупените стъкла. Коркоран като че не забелязваше тези неща, крачеше пред мен по ечащата под стъпките ламаринена галерия; пак стоманена, заключена врата и зад нея — коридор, до стените му безредно нахвърляни, сякаш при бягство, покрити с дебел слой прах инструменти; коридорът зави, вървяхме нагоре, надолу, минавахме край приличащи на змии преплетени трансмисионни ленти. Пътешествието, при което опознавах големината на сградата, продължаваше; веднъж-дваж Коркоран ме предупреди на съвсем тъмните места да внимавам за стъпалото, или да се наведа; при последната от стоманените врати (вероятно противопожарни, нагъсто зачукани с нитове) той се спря и я отключи; забелязах, че — за разлика от предишните — изобщо не изскърца, значи пантите й бяха смазвани неотдавна. Влязохме във висока зала, почти празна. Коркоран застана в центъра, там, където бетонът на пода беше малко по-светъл, като че ли някога там е имало машина, от която са останали само стърчащите подложни греди. До стените бяха изправени дебели, вертикално разположени пръти, та помещението приличаше на клетка. Спомних си въпроса му за духовете… Към прътовете бяха прикрепени рафтове — много здрави, с подпори, а на тях бяха поставени петнайсетина чугунени сандъка; нали знаете как изглеждат сандъците със съкровища, които според преданията корсарите закопават? Точно такива бяха и тези сандъци, с издути капаци, а на всеки от тях висеше бяло листче, обвито с целофан, прилично на документите, които обикновено се закачват над болничните легла. Високо, под тавана, светеше покрита с прах крушка, но беше много сумрачно, за да мога да прочета поне една дума от написаното на тези карти. Сандъците бяха подредени в два реда, един над друг, а един от тях беше поставен по-високо, отделно. Помня, че ги изброих — бяха дванайсет или четиринайсет, вече не знам точно колко.