Водосрез

Все едно го замрази.

Анхела не можа да сдържи усмивката си. Луси изникна от мрака с предпазливи, потайни стъпки. Той натисна оръжието си по-навътре в гръкляна на собствения си пленник.

— Имам един-два въпроса за теб, голямо момче!

— Шибай се.

— Още една такава дума и ще вкараме куршум в Младши ей там — обясни Анхела. — Хубаво, че сте двамцата. Имам резервно тяло за разпит.

Луси отърва пленника си от пистолета му и отстъпи бързо, за да стои далеч от обсега му. Застана удобно, нащрек и стиснала здраво оръжието си.

— Само няколко въпроса — обади се Анхела. — Ако всичко е наред, може да ви пуснем да си идете.

— Става. Каквото речеш.

Анхела знаеше, че типчето просто печели време, и се надяваше калитата да не осъзнаят колко е слаб.

— За кого работиш?

— Че ти не знаеш ли?

Не му харесваше колко тъмно става. Щеше му се погледът му да се приспособи. Така се чувстваше уязвим.

— Може и да знам, може и да не знам. А може и да ти вкарам куршум в главата, ако отговорът ти е грешен. За Кейс ли работиш?

След дълга пауза:

— Аха.

Луси изсумтя недоверчиво:

— Да, бе.

Тя стреля в крака на Младши. Той падна с вой.

„О, мамка му.“

Старши се метна встрани от Анхела. Той едва успя да го задържи с чувството, че вътрешностите му се разпарят. Ръгна пистолета си още по-силно в гърлото на пленника и го задави.

— Я не мърдай! — викна, докато онзи се мяташе. Старши застина, но Младши тромаво посегна към журната. Дори ранен беше бързак. Луси го фрасна по главата с ръкохватката на пистолета и го събори на земята. Коленичи върху гърба му и заби дулото в основата на черепа му.

— Ако мръднеш, ще ти изсипя канчето с мозък на земята!

Анхела спря да се притеснява дали Луси ще го подкрепи, и започна да се тревожи да не изпадне в треска за кръв.

— Луси?

— Аха?

— Смяташ ли, че можеш да ги оставиш живи?

— Тия копелета преследват сестра ми. Щяха да наранят Стейси и Ант.

— Не точно тези копелета — поправи я Анхела.

— Знаеш, че са посегнали все на някого — гласът на Луси беше толкова равен, че той се притесни дали изобщо има някакъв контрол върху ситуацията.

— Тези хора ми трябват живи, Луси.

— Ами добре. Няма да ги утрепя, ако спрат да лъжат.

Тя ръгна пистолета си в черепа на калито и натика лицето му в тухлите. Анхела усещаше собствения си пленник да се напряга с мисълта, че няма начин да оцелее. Ситуацията се изплъзваше от контрол. Увери го:

— Искам само отговори.

— Ще ни убиете и бездруго.

— Помните ли как беше, когато нещата не стояха така? — попита Анхела. — Когато не си гризяхме един друг гърлата?

— Това беше много отдавна.

— О, стига. Аз съм пешка. Ти си пешка. Няма причина да тръгнеш да се жертваш заради някакъв си задник у дома в Ел Ей. Ние сме просто няколко дребни риби, които се намират на приказка. Няма причина да не успеем всички да си тръгнем оттук и да се престорим, че тази лайнобъркачка изобщо не се е случвала. Да се държим делово.

— Ами тя?

— Луси?

Журната не отговори. Анхела се почуди какво ли става в главата ѝ. Колко гняв, бяс, страх и катарзистична нужда да избухне е натрупала в себе си? Колко години е прекарала в града и с отворени на четири очи е следяла за появата на убийци като тези двамата?