Водосрез

— Все още нищо не разбирам — каза, докато поемаше по поредния завой в предградията. Караха из града, пътьом пресякоха и изгорелите квартали. От овъглените руини на много места още се вдигаше дим, упорита жарава, която отказваше да умре. — Нали Калифорния ме притисна. Когато проверих за последно, Невада и Калифорния не бяха точно приятели.

— Точно това ме притеснява. Продължавам да си мисля за нещо, което се случи точно преди да ме застрелят. Пробвах да използвам кеш-картата си и тя не работеше. Все едно вече бях умрял. Все едно някой ме беше изтрил, нали се сещаш? Калифорния не може да го направи… — Анхела се засмя мрачно. — Но моите хора могат… — посочи ѝ нова улица. — Ето. Натам. Където са онези, дето още стоят.

— Какво точно ще търсим там?

Той я погледна лукаво:

— Отговори.

— Сериозно, на тайни ли ще си играем?

— Защо, ексклузивните права ли искаш?

— Пука ли ти всъщност?

— Добре. Без самоличност съм мъртъв. Не разполагам с пари и начин да пресичам границите. Същият лишен от късмет боклук като тексасците. Ако се появя, някой ще хукне след мен. Така че трябва да намеря начин да се сдобря с Кейтрин Кейс.

— Какво си направил, че да я ядосаш?

— Трябва да е по вина на Бракстън. Копелето ме мрази. Настроил я е срещу мен… — при озадачения поглед на Луси Анхела обясни: — Главата на правния отдел на ВСЮН… — и сви рамене. — Никога не сме се разбирали.

— Достатъчно, та да реши да те убие?

— Е, нали знаеш как е — той сви пак рамене. — Бих сторил същото за него, ако имах възможност. Все си мисля, че той ни играе номера. Може би продава информация на другата страна.

— Дори Вегас си има предатели?

— Всички гледат да спечелят — водосрезът посочи напред. — Там. Ето това е.

Луси паркира, но не виждаше в изоставените сгради нищо, което да ги отличава от всички останали. Рециклаторите бяха минали през къщите и бяха извадили всички жици, част от дървенията и дори някои стъкла. Зачуди се дали това е дело на Шарлийн. Изглеждаше достатъчно добре свършена работа, че да е резултат от усилията ѝ.

— Какво е това място?

— Тайно скривалище. Помогни ми… — Анхела се облегна на нея и ѝ посочи една от оглозганите до кокал къщи. — Слагаме ги навсякъде из града. За резервни случаи. Ако хората ни се натъкнат на неприятности.

— Колко са?

— Знам за няколко дузини. Сигурно има и още.

— Напълно сте инфилтрирали Финикс, нали?

— Направихме всичко по силите си. Имахме хора на подкупи във всички градски служби. Обещавахме им какво ли не. Местехме семействата им в аркологиите „Сайпръс“ на север. Това бяха най-добрите ни информатори… — той погледна към журната. — Семействата правят хората предвидими.

Луси откри, че все още не може да го гледа в очите.

— Хей — той се пресегна и я хвана за ръката. — Вече ти казах, че не е по твоя вина.