Водосрез

Той извади пистолет и го провери. Взе да вади кутии с патрони и да зарежда пълнители. Тренирани до автоматизъм и успокояващи действия. Задъхан от усилието, измъкна от друга кутия балистично яке и ѝ го метна.

— Това е за теб.

— Очакваме ли да стрелят по мен?

Анхела с усмивка погледна през рамо.

— Ако стоиш до мен ли? Сигурно… — извади още едно яке. — Помогни ми, а? — и подаде ръка. — Не мога да се…

Тя му помогна да се намъкне в куршумоустойчивата броня, след това на свой ред огледа заредените рафтове. Имаше запечатани метални кутии за патрони с етикети на протеинови блокчета и пакети рехидратационни препарати на прах. Отвори една — оказа се пълна. В ъгъла стоеше петдесетгалонов бидон с вода. Месеци живот, може и повече, като се имат предвид и чисторбите.

— Тук долу е мечтата на препъра100 — отбеляза тя.

Анхела изсумтя.

— Шибани препъри.

— Проблем ли имаш с тях?

— Само когато им изсмучем кладенците до сухо — той се изсмя цинично. — Така и не можах да разбера защо хората си мислят, че могат да оцеляват сам-самички. До един си седят в малките бункерчета и си мислят, че ще яхнат самостоятелно апокалипсиса.

— Може да са гледали твърде много стари уестърни.

— Никой не оцелява, ако е самичък — пламът на Анхела накара Луси да заподозре, че всъщност не говори за препърите.

Междувременно той ровеше в кутиите с лекарства и четеше етикетите.

— Обезболяващи… Ах! — грабна няколко таблетки и ги изпи на сухо. — Така е по-добре.

Тършуваше из запасите като откачен. Извади мобилен телефон и разпечата пакет батерии. Зареди телефона и набра номера. Миг по-късно изреждаше кодове пред събеседника си в другия край на линията — поредици цифри и букви. В гласа му зазвънтя напрежение. Усмихна се на Луси, но в гърлото му хъхреха отчаяние и паника.

— Трябва ми спасителен екип — изпъшка. — Аз съм… в оазиса Ацтек. Моля… побързайте. Кървя… — и затвори телефона. Хвана Луси за ръката с припряно: — Хайде! Време е да се махаме.

— Какво правим?

— Тестваме една теория — той я повлече към стълбите с мъчително задъхване. Докато се изкачваха, тежко се облягаше на нея.

Пред къщата Луси тръгна към пикапа си, но Анхела я дръпна в другата посока.

— Не, не с колата. Набива се на очи.

— Набива се… за какво?

Но той вече куцаше по улицата:

— Тази къща става.

Само дето премина през входа и излезе отзад, прекоси двора и се измъкна на следващата празна улица, преди най-накрая да се допрепъва до друга къща.

— Тази май я бива… — изкашля се и отсъстващо избърса кръв от дробовете си върху джинсите. — Да, става. — И посочи стълбите.

— На горния етаж ли искаш да се качиш?

— Трябва да видя!

Очите на Анхела бяха оцъклени, погледът — налудничав.

На половината път нагоре почти падна и Луси бе принудена да го подхване. Вместо да спре, той запълзя нататък.

На горната площадка задъхан обиколи от спалня в спалня, проучваше всяка стая, докато не намери такава с непокътнат прозорец.

Нахлу в нея с олюляване и се просна на пода, втренчен навън. Дишането му беше накъсано, очите — ококорени и стъклени от обезболяващото, болката и усилието. Попита: