Водосрез

— Така, значи… — прошепна той. — Първо ме убиваш… после… — преглътна, гърлото му лепнеше от сухота. — После ме спасяваш?

Луси се разсмя виновно:

— Така излиза.

— Ти си… — той преглътна отново. — Много откачена кучка си, нали знаеш?

За негова изненада Луси се разсмя още по-силно. А след това и той започна да се смее — измъчено хриптене, което толкова болеше, че почти му секна дъхът, само дето беше толкова хубаво, че можеше да се смее изобщо…

Посегна към Луси:

— Ти си… най-хубавото нещо, до което съм се будил.

— Въпреки че си целият надупчен?

— Особено в този случай.

Гледаха се един друг. Луси беше тази, която първа отклони очи.

— Не исках да участвам в това — каза тя. Изправи се рязко и се захвана да събира спринцовки, торбички глюкоза и опаковки дезинфектант около мястото, където беше проснат той. Внезапно си намери работа. Избягваше да го гледа.

— В кое?

— В това — каза тя, все още разтребвайки и без да се обръща. — От Финикс… — и махна с ръка. — По едно време си мислех, че мога просто да го отразявам и няма да ме засегне. А след това изведнъж се оказах всмукана и съм пряк участник. Част от лъжите. От предателствата — бърз засрамен поглед към Анхела. — От убийствата. Част от тях съм. И дори не видях как стана.

— Тръгнали са след семейството ти — каза той. — Така оказват силен натиск.

— Мислех си, че съм имунизирана — тя се засмя горчиво. — Мислех, че познавам това място, и сега се оказва, че съм също толкова мокра, колкото и когато дойдох за първото си назначение. Мислех си, че съм по-добра от всичките тези хора, а излиза, че съм същата като всички тях.

— Всички се пречупват — увери я Анхела. — Ако намериш правилното слабо място, всички се пречупват.

— Откъде знаеш?

— Това ми е работата — той се пресегна към Луси. Болеше. — Ела тук за момент!

Тя приличаше на притиснато в ъгъла животно — искаше всичко друго, но не и да е близо до него, но въпреки това се приближи. Коленичи до него.

Той се пресегна и я хвана за ръката.

— При подходящия натиск всички се пречупват. Ако биеш достатъчно някого, той ще се разприказва. Ако го заплашиш правилно, ще действа. Ако го уплашиш достатъчно, ще подпише…

— Не съм такава!

Анхела я стисна още по-силно:

— На никого нямаше да му пука, ако ме беше оставила да умра. Дори можеше да станеш герой… — сплете пръсти с нейните. — Длъжник съм ти.

— Не, не си — тя не срещна погледа му.

Той не си даде труда да спори.

Луси можеше да претегля тежестта на дълга му спрямо собствената си вина, но Анхела не я обвиняваше за предателството. Човек не съди хората, защото са се огънали под натиск — съди ги по онези моменти, в които са извадили достатъчно късмет да имат избор.

Луси го беше спасила, когато можеше да му обърне гръб. Ако все още се чувстваше виновна за предателството си, е… такъв ѝ беше моралът. Анхела живееше по свои собствени правила и те твърдяха, че предателствата са постоянно явление, случват се по дребни и по големи причини.