Водосрез

— Събуди ме, ако видиш човека с pupusas — Анхела затвори очи.

Pupusas. Съдбата на щати и селца, градове и ферми зависеше от това дали човекът с pupusas ще дойде на работа насред прашна буря.

Беше не по-малко странно и потрисащо от историята за овъгления квартал в Южен Финикс и множеството жертви в резултат от тръгнало накриво поръчково убийство.

Из възвишенията на „Саут Маунтийн Парк“ още тлееха пожари — догаряха стари сагуарии, които уж би трябвало да са незапалими. И всичко това — защото някаква бюрократка в Лас Вегас беше решила, че един от водосрезите ѝ играе двойна игра.

А ето го и самия Ангел. Полупобъркан от треската и вярата, че просто трябва да намери подходящия дар за Кралицата на Колорадо, та да я умилостиви.

Можеше да мине за комедия, ако животите на толкова много хора не висяха на косъм.

— Нали знаеш, че вероятно вече е изгоряла заедно с всичките хартии в нея?

Анхела отвори очи:

— Нали знаеш, че се опитвам да съм оптимист?

— Какво ще правиш с тези документи, когато ги вземеш?

— Ще ги дам на шефката си. Защо? — Лицето му беше зачервено и потно. Надзърна през калния въздух към групичката търговци, които опъваха количките си.

— Сериозно ли смяташ да ги дадеш на дамата, която ти пусна ракета на главата?

— Две ракети. Не беше нищо лично.

— Нали знаеш, че ако онези права са в теб, можеш да ги дадеш на Финикс?

— Че за чий да го правя?

Луси махна към съсипания град, обвит в нарастваща прашна омара.

— Малко помощ няма да им е излишна.

Анхела се изсмя и отново затвори очи.

— Финикс е мъртъв. Освен това Кейтрин Кейс ще ме преследва до края на света, ако не ѝ снеса тези права. Няма начин да поема куршума заради Финикс.

— Дори ако това ще спре всичките страдания?

— Да не съм Исус Христос? Нямам нужда да ставам мъченик. И определено не и за Финикс. Освен това всички страдат. Навсякъде. Просто така е устроен светът.

— Ами тези хора тук, а?

Но той вече спеше, сгърбен над последното пликче с хранителен разтвор. Насън на Луси ѝ изглеждаше стряскащо безвреден. Просто един уморен човек, който е минал през същата месомелачка като всички останали.

Тя си спомни какви съмнения изпитваше Шарлийн, когато се появиха с джипа на калитата и намерение да го продадат. Предупредиха я, че не ѝ правят особена услуга, понеже Анхела смяташе, че в превозното средство ще има проследяващи устройства и веднага, щом калитата осъществят контакт с шефовете си, ще тръгнат на лов за него.

Това изобщо не притесни Шарлийн, но тя все пак имаше въпроси.

— Сигурна ли си? — попита тя Луси. — Струва ли си наистина?