Честотата на Шуман [bg]

Внезапно се възцари пълна тишина.

Дори изпълнилият залата прах сякаш увисна неподвижно във въздуха. Земетресението беше спряло.

Притиснала тялото на Уилсън, Хелена отново потърси някакъв признак на живот. Беше го гонила непрекъснато през последния месец, а сега той лежеше мъртъв в обятията ѝ. В много отношения почти не го познаваше, но помежду им несъмнено имаше някаква връзка, която май вече беше изгубена завинаги.

Хелена се огледа отчаяно с надеждата да намери изход. В тъмната подземна зала не бе останало нищо освен моста, на който бяха двамата с Уилсън, и няколко светилника, задържали се като по чудо на стените. Хелена си помисли, че в известен смисъл решимостта й да намери Уилсън беше като този мост - бе издържала въпреки всичко, докато целият свят около нея се разпадаше.

Впери поглед в лицето на Уилсън и каза утешително:

-      Избрал си правилната врата, Уилсън. Избрал си правилния път.

И в следващия момент остана като гръмната, понеже очите на Уилсън се отвориха.

Той дишаше - и се взираше тревожно в нея. Как беше възможно това? Ризата му бе напоена с кръв точно под сърцето и през разкъсаната материя се виждаха неравните краища на раната.

-      Активирай Славей - прошепна Уилсън и се намръщи от болка.

Чертите му моментално се отпуснаха. Като изпаднал в транс, той седна с отсечени като на робот движения, разкъса ризата си и бръкна с пръсти дълбоко в раната, сякаш се опитваше да извади нещо заседнало между ребрата му.

Елена потръпна, докато гледаше как кръвта се лее от отворената рана.

-      Активирай какво? Как е възможно да си жив? - промълви тя и се дръпна назад, сякаш виждаше призрак.

На трептящата светлина на светилниците Уилсън се опитваше с двете си ръце да извади нещо, заседнало между ребрата му. Накрая успя. Без да показва никакви признаци на болка, той избърса предмета от кръвта и го вдигна, за да го видят.

Между пръстите му имаше голяма сребърна монета.

Хелена отново се наведе напред, мъчеше се да проумее какво става.

Уилсън внимателно покри раната с разкъсаната си кожа. Краткият оглед показваше, че ребрата му определено са счупени. Той погледна отново окървавената монета и видя вдлъбването на мястото, където я бе улучил куршумът.

-      Какво става, по дяволите? - прошепна Хелена. - Как... как?

Уилсън вдигна монетата между пръстите си. Египетска лира - същата, която му бе дал дядо му в бъдещето. Неговата монета на съдбата. Въпросът как е била повредена - тайната, която бе измъчвала Уилсън толкова време - най-сетне намери отговора си.

-      Не би трябвало да си жив! - възкликна Хелена.

-      Куршумът улучи монетата на Фарук - каза Уилсън. - Беше в джоба на ризата ми. - Макар и останал без сили от изцелителната команда, той все още можеше да си спомни лицето на дребния египтянин.