Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Какво е мнението ти за онази там? — Гордън се втренчи в нея и заяви:
— Доста долнокачествена ми изглежда. Да.
Щайнгрубер остро го погледна.
— Това е жена ми. — След миг, преди Гордън да намери подходящ отговор, другият беше изчезнал.
Появи се Лейкин, като приятелски се усмихваше. С него беше Бърнард Кароуей.
— Чух, че си повтарял експеримента на Купър — без предисловие каза Лейкин.
— От кого си го чул?
— Мога и сам да видя.
Гордън използва момента. Опита се да отпие глътка от чашата си и откри, че е празна. После погледна към Лейкин.
— Майната ти — съвсем ясно каза той. После се отдалечи.
Откри Пени в тълпа, насъбрала се около Маркузе.
— Новоназначеният Официален Комунист? — попита Гордън, когато ги запознаха. За негова изненада Маркузе се засмя. Застаналата до тях чернокожа студентка не мислеше, че има нещо смешно. Оказа се, че името й е Анджела и че революцията нямало да бъде извършена от хора, веселящи се по коктейли — това бе всичко, което Гордън успя да схване от разговора или поне всичко, което можеше да си спомни. Той хвана Пени за ръката и я отведе.
В един ъгъл стоеше Джонас Салк. Гордън се зачуди дали да не опита да се запознае с него. Може би щеше да разбере какво е отношението на Салк към Сабин — кой всъщност беше разработил ваксината? Наистина интересен въпрос.
— Притча за науката — промърмори сам на себе си той.
— Какво? — попита Пени. Вместо към Салк, тя го насочи към група физици. Някакъв заядлив глас отвътре го помоли да млъкне, така че той остави тяхната част от разговора на Пени. Хората около него му се струваха далечни и мъгляви. Опита се да реши дали това се дължеше на него, или на тях. Вечният въпрос за относителността. Може би Маркузе знаеше отговора. Някакви французи попитаха Гордън за експериментите му и той се опита да обобщи идеите си. Оказа се изненадващо трудно. Странната дебелина на езика му бе изчезнала, но оставаше проблемът за онова, което самият той смяташе за вярно. Французите попитаха за Сол. Гордън заобиколи въпроса. Опита се да задържи центъра на разговора върху резултатите от експериментите си.
— Както е казал Нютон: „Аз не измислям хипотези“. Поне засега. Питайте ме само за данните. — Той се отдалечи в търсене на още водка, но басейнчето на фонтана беше празно. Гордън тъжно взе последните остатъци от солени бисквити. Когато се върна, Пени стоеше на известно разстояние от французите, загледана към панорамата от Ла Хола и в атлазения блясък на морето. Французите разговаряха на родния си език. Пени изглеждаше ядосана. Той я придърпа към себе си и момичето се подчини, като гледаше назад.
Тя настояваше да шофира по обратния път, но Гордън не виждаше причина защо да не го стори той. Когато минаваха покрай крайбрежните клубове и частни домове, Пени с внезапна ярост каза:
— Мръсни копелета.
— Ъ? Какво?
Тя сбърчи лице.
— След като ти се отдалечи, казаха, че си бил некадърник.
Гордън се намръщи.
— На теб ли го казаха?
— Не, глупчо. Започнаха да разговарят на френски. Смятаха, че разбира се никой американец не знае други езици.
— О.
— Нарекоха те измамник. Мошеник.
— О.
— Казаха, че всички говорят така за теб.
— Всички ли?
— Да — кисело отвърна тя.
34.
7 октомври 1963 г.
Появи се от шума съвсем внезапно. В един момент осцилоскопът показваше хаос и Гордън си играеше с лентовия филтър — нова верига, която беше разработил, за да преодолее шума. После изведнъж кривите на ядрения магнитен резонанс започнаха да се начупват и променят. Той гледаше осцилоскопа, без да помръдва. Беше 11 часа вечерта.
Гордън вдигна ръка към устните си, сякаш за да заглуши неволен вик. Резките линии продължаваха. Дойде му наум, че може би халюцинира. Той се ухапа по пръста. Не, линиите си оставаха. Като потискаше вълнението под стремежа към точност, той бързо започна да записва данните.