Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Никой не знаеше какви могат да са по-фините, вторични ефекти върху хранителната верига. Биолозите правеха някои определено мрачни предвиждания.
Нещо повече, чрез облаците цъфтежът се разпространяваше по-бързо. Червеникави петна вече се появяваха в Северния Атлантик.
Сър Мартин с удивителна енергичност ръководеше ресурсите на Съвета, но дори той изглеждаше разтревожен. Занимаваха се с показателния процес и никой не бе в състояние да каже до каква степен ще се задълбочи ефектът.
Питърсън за последен път се огледа из стаята. Всяко нещо в нея беше нагласено според навиците му — от елегантната, напомняща на акордеон поставка за обувки до изкусно подредените книжни лавици, зад които бе скрит комуникационния му център. Жалко, че я напуска, наистина. Но въпросът беше да я напусне, преди да се развихри бурята и все пак да има достоверна причина да отсъства от Съвета няколко дни. Възстановяването в някаква провинциална болница щеше да е отлично извинение. Сър Мартин продължително го бе изгледал, когато съобщи за заминаването си, но този риск не можеше да се избегне. Двамата мъже навярно отлично се разбираха помежду си. Жалко, че нещата не можаха да се получат по-добре, помисли си Питърсън и открехна вратата на спалнята.
Някой се връщаше обратно и слизаше надолу по стълбите, след като беше ходил до тоалетната. Питърсън изчака, докато мъжът не изчезна в мраморното фоайе. Той бутна с рамо вратата и занесе куфарите до началото на стълбите. Господи, колко тежки бяха. Никога не бе допускал, че е възможно да се разболее, когато трябваше да заминава.
Заслиза с меки стъпки надолу по стълбите, като твърдо поемаше тежестта и проверяваше равновесието си, преди да направи всяка следваща крачка. Трябваше да внимава. Стълбището беше невероятно дълго. Рязко се разнесе богата латиноамериканска музика, изпълни ушите му и наруши съсредоточеността му. С ъгълчето на окото си мерна движение. Откъм гостната приближаваха мъж и жена. Питърсън бързо взе последните три стъпала и едва не се подхлъзна по гладкия под.
— Иън! Боже, ти като че ли заминаваш нанякъде. Струва ми се, Сара каза, че си в болница.
Той светкавично реши. Усмихвай се, това е всичко.
— Всъщност, все още съм — започна Питърсън, като в същото време заобиколи ъгъла, където имаше малък стенен гардероб. Трябваше да скрие куфарите, преди да се е появил някой друг. — Започна обаче да се препълва, та си помислих, че е най-добре да не бия на очи. Да отида някъде в провинцията, докато се възстановя, нали разбираш.
— О, Господи, да — отвърна мъжът. — Градските болници са ужасни. Да ти помогна ли с тези неща?
— Не, не, това са просто малко дрехи. — Беше набутал куфарите в гардероба и сега здраво затвори вратата.
— Ние пък търсехме някое място, нали знаеш, където да поостанем малко сами — очаквателно го погледна жената. Бе една от приятелките на Сара, от онези, които той не можеше да си спомни, докато не ги видеше отново. Тя се обърна и посочи нагоре към стълбите, като несъмнено си мислеше, че не му достига въображение и трябва да му се покаже. Погледът й се спря върху оставената отворена врата на спалнята му. — А, там ще е чудесно! Има ключалка, нали?