Пейзажите на времето

— Иън! Изписаха ли те вече? Прекрасно! — възкликна Сара и го хвана за ръката.

— Само си взимам някои неща. Прехвърлят ме в провинцията. — Той протегна ръка на Андрю. — Добър вечер, сър.

— За Бога, Иън, не трябва да ме наричаш „сър“ тук.

— Анди ни донесе покани за бала по случай коронацията — за онзи, който ще е в тесен кръг. Не е ли мило от негова страна?

— Да, много. Как е брат ви, Андрю?

— О, самият аз не съм го виждал от една седмица. Сега винаги е зает. Щастлив съм, че не съм на негово място. Във всеки случай, той е по-подходящ от всички нас.

— О, сигурен съм, че би се справил великолепно — измърмори Сара.

Андрю поклати глава.

— Не, съмнявам се. Често съм се чудил дали е просто късмет, че той се е паднал наследник, или той е такъв, точно защото е наследникът.

Питърсън потисна шаването на ръцете си и се опита да измисли какво да каже. Разговорът ли беше нереален или просто на него му имаше нещо?

— Той приема работата си много сериозно — учтиво каза Питърсън. — Винаги, когато съм се съветвал с него, се е оказвал прав.

— Има обаче чувство за хумор, нали знаеш — отвърна Андрю, сякаш се извиняваше за сериозността на брат си. После премигна като бухал.

Питърсън разбра, че принцът е пиян — точно до онази степен, до която можеха да се напият кралските особи, без да предизвикат бележки. А това беше доста. Сара дръпна Питърсън за ръкава и го покани да се присъедини към забавата. Той помисли за миг и реши да я последва. Не искаше никой да забележи големината или тежестта на куфарите. Най-добре да върне Сара и Андрю обратно в тълпата и по-късно да се измъкне. Той остави жена си да го разведе наоколо и да го представи на някои нови хора, които администраторът определи като потенциално полезни за нея. Питърсън се усмихваше, кимаше и почти не говореше. Накрая реши, че тук на всички им имаше нещо — пияни, натъпкани с наркотици или просто истерични от отчаяна енергия. Освен това всички бъбреха за възможно най-повърхностни глупости. Беше очаквал порой от въпроси за цъфтежа или облаците, но никой нищо не го попита. Откри, че ги гледа от дистанция. Елегантни и невежи като лебеди. И все пак знаеше, че някои от тях трябва да изпитват съмнения. Отново изпита усещането за нереалност.

Изтече повече от час, докато видя възможност да изчезне. Искаше да е дяволски сигурен, че Андрю няма да види куфарите, затова изчака докато Сара не се вкопчи в ръката на принца и не започна една от своите шаблонни жестоки истории. Тогава Питърсън се прокрадна през няколко бъбрещи групички, сякаш бе сред тях, а всъщност не слушаше нищо и внимаваше единствено някой да не забележи излизането му. В подходящия момент той бързо се шмугна във фоайето и извади куфарите. Когато се обърна, вратата на спалнята му се отвори и оттам се появи размазано зачервено лице. Преди жената да успее да го спре, той отвори външната врата и избяга. Не беше гладкото заминаване, което си бе представял, но все пак достатъчно добро. Пред него беше Кеймбридж, а после, ей Богу, щеше да си почине.