Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Прониза го внезапно прозрение. Ако вселената бе изцяло взаимосвързана система без никакъв митичен наблюдател, който да прекрати вълновата функция, то тя изобщо не трябваше да се прекратява. Тя…
Рязък удар. Маркъм изненадано погледна навън и видя, че земята внезапно се преобръща. Пред тях бяха търпеливите зелени поля на Мериланд. Група дървета се показаха под крилете. В кабината се чуваха объркани гласове. Викове. Стържещо бръмчене. Гората изчезна зад тях. Дърветата бяха остри, точни, с яснотата на добри идеи. Той ги гледаше как остават назад, когато самолетът стана лек, въздушен, като паяжина от метал, която падаше с него, няма материя, привличана от изкривената геометрия на гравитацията. Скриииииии. Дърветата бяха светли пръчки на косата светлина, всяко със зелена топка, експлодираща на върха. Те се носеха покрай тях все по-бързо и Маркъм си помисли за вселена с една вълнова функция, разпръскваща се в нови състояния на съществуване, докато в нея като ядката на идея се формираше парадокс. Ако вълновата функция се прекратеше… Пред тях и зад тях лежаха светове. Чу се остър пукот и той веднага разбра каква би трябвало да е причината.
32.
Питърсън бавно се събуди. Очите му останаха затворени. Тялото му казваше да не мърда, но той не можеше да си спомни защо. Около него се чуваше шум от движение и приглушени гласове, някъде от далечината се донасяше металическо дрънчене. Той отвори за кратко очи, видя бели стени, хромиран парапет. Шеметно замайване. Сега си спомни къде е. Предпазливо изви тяло. Тъпо, меко усещане. Просмукваща се, студена болка. Парапетът отстрани на леглото се намести в мъглявия фокус на погледа му. Той претърколи глава, потръпна и видя окачена над него бутилка. Опита се да проследи тръбите с очи, но не успя. Нещо беше вкарано в носа му. Залепената за ръката му тръба го бодеше, когато се мърдаше. Опита се да извика сестрата и издаде немощен грак.
Във всеки случай тя го чу. Кръгло лице с очила и бяло кепе изскочи в зрителното му поле.
— Събуждаме се значи? Така е добре. Сега всичко ще бъде наред.
— Студено… — Той затвори очи. Усети, че подпъхват завивките около него. Махнаха тръбичката от носа му.
— Можете ли да държите термометър в уста? — попита веселият глас. — Или да опитаме в другия край?
Той с омраза примижа срещу нея.
— Уста… — Чувстваше езика си омекнал и огромен. Нещо студено се плъзна в устата му. Хладни пръсти стиснаха китката му.
— Е, подобрявате се чудесно. Вие сте един от късметлиите, наистина. Взели сте Инфалайтин-G преди да стигне до вас.
Той се намръщи.
— Други?
— О, да — жизнерадостно отвърна тя. — Претъпкани сме от тях. Вече изобщо няма легла. Сега ги настаняват в спешното отделение. И то скоро ще се запълни, уверявам ви. Вие получихте самостоятелна стая, но сигурно ги чувате да стенат и пъшкат в отделение „Е“. Наблъскаха там шейсет легла. И всичките от онази странна храна, като вас. Макар че повечето случаи са по-тежки. Както казах, вие сте от късметлиите. А сега, време е да поемете малко храна.
— Храна? — ужасено попита той. Споменът за последната му вечеря с Лора предизвика у него гадене. — Сестра!
— Повръща ли ви се? — Гласът й звучеше жизнерадостно, както винаги. Тя сръчно намести под брадичката му бъбрековидно легенче и повдигна главата му. Питърсън жалко повърна. По брадичката му се процеди зеленикава слуз и остави горчив вкус в устата му. Стомахът страшно го болеше.
— В корема ви няма нищо, нали виждате? Сега просто полежете неподвижно и недейте се вълнува отново.
— Вие казахте храна — обвинително изхриптя той.
Тя весело се засмя.