Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
Алхана напразно се взираше от прозореца на стаята си в Кулата на звездите, очаквайки промяна. Тя бе решила да отиде при народа си в Южен Ергот, но грифоните, които се завърнаха след бягството на дракона, й донесоха страшната вест за войната между хората и елфите. Преди няколко месеца щеше да посрещне тази новина с безразличие, дори щеше да се зарадва, но сега, когато познаваше Танис и приятелите му, разбираше, че тя е плод на световното зло.
Осъзнаваше, че трябва да се върне при народа си и да предотврати тази лудост, но си каза, че времето не е подходящо за път. А истината бе, че се страхуваше да се изправи пред хората си и да им разкаже за поруганата земя и за обещанието, което даде на умиращия си баща — елфите да се върнат и да построят наново прекрасната си родина, след като помогнат на хората да победят Кралицата на мрака и нейните войски.
Не че се съмняваше в успеха си, но се ужасяваше от мисълта да напусне тихото си убежище в Силванести и отново да се изправи в центъра на войната, затова непрекъснато отлагаше заминаването си. Освен това се страхуваше и едновременно копнееше да види човека, когото обичаше — благородния и горд рицар, който всяка нощ се явяваше в сънищата й и чиято душа бе обвързана с нейната посредством Звездата. С всеки изминал ден любовта й се засилваше, както се засилваше и страхът й от тази любов. Най-накрая реши да тръгне само когато може да им даде някаква надежда. В противен случай те нямаше да се върнат и щяха да се предадат на отчаянието.
И така, ден след ден, тя продължи да се взира през прозореца. Но надеждата не идваше.
Зимните нощи ставаха все по-дълги, а мракът — все по-дълбок. Докато една вечер я обзе странна слабост и светът сякаш престана да съществува. Неимоверна болка прониза тялото й, тя се свлече върху каменните плочи и сграбчи своята Звезда, която премигна и помръкна.
— Няма надежда! — изплака горчиво и размаха ръка към небесата. — Няма нищо освен смърт и отчаяние!
Тя стисна украшението и острите му ръбове порязаха дланта й.
Не помнеше как се прибра в стаята си, но когато влезе, погледна за последно умиращата земя, след това се разрида и заключи дървените капаци на прозореца.
„Светът да се оправя сам, а народът ми да погине така, както сам е избрал. Злото е по-силно и никой не може да го спре. А аз ще умра тук, при моя баща.“
Същата нощ реши да предприеме последната си прощална разходка из своята земя, наметна някаква дреха и се отправи към гроба на баща си под изкривеното дърво. В ръката си държеше Звездата. Тя се хвърли на земята и започна да копае трескаво замръзналата почва с голи ръце. Скоро те се разкървавиха и изтръпнаха, но това не я интересуваше. Тази болка бе добре дошла, защото можеше да я понесе по-леко от другата, която разяждаше сърцето й.
Накрая успя да изкопае една малка дупка, сложи в нея Звездата и се разплака. След известно време избърса сълзите си и започна да зарива дупката, но изведнъж се спря. Ръцете й се разтрепериха. Тя посегна неуверено, взе отново бижуто и избърна калта, чудейки се дали не полудява от скръб. Не, в центъра на Звездата блещукаше малко пламъче, което се разгоря буквално през очите й.
— Но той е мъртъв! — възкликна, без да откъсва поглед от украшението, което сияеше в сребърната светлина на Солинари. Само че тази светлина…
Изведнъж някакъв шум я сепна. Алхана се отдръпна, защото се уплаши, че разкривеното дърво над гроба иска да я сграбчи с уродливите си клони, но то престана да се гърчи и за миг остана неподвижно, след което сякаш въздъхна и се обърна към небето. Стволът му се изправи, а кората се изглади и заблестя на сребристата светлина. Кръвта престана да тече и листата оживяха.
Алхана се изправи неуверено и погледна земята, но друга промяна нямаше. Останалите дървета си бяха все същите. Всички, освен това на гроба на Лорак. Тя се втренчи невярващо в него. Да! То се беше променило и дори бе станало още по-красиво. Алхана вдигна бижуто, внимателно го постави на верижката до сърцето си и тръгна към Кулата. Очакваше я много работа, преди да тръгне за Ергот.
На следващата сутрин, когато бледото зимно слънце огря поруганата земя на Силванести, тя погледна с надежда към гората, но промяна нямаше — злокобното зеленикаво сияние все още тегнеше над гърчещите се дървета. И тогава разбра, че докато елфите не се върнат и не го променят с труда си, всичко ще си остане същото, освен дървото над гроба на баща й.