Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
В тази студена зимна нощ рицарите погребаха загиналите си другари.
Те отнесоха телата в една крипта под основата на Кулата, която в далечното минало е била използвана за погребения. Едва ли щяха да я открият, ако не бе любопитството на кендера. Навремето рицарите я бяха поддържали, но сега всичко бе покрито с дебел слой прах. Огромното квадратно помещение, наричано „Покоите на Паладин“, се намираше дълбоко в земята. Към него водеха стръмни стъпала, които започваха от две огромни стоманени порти с гравиран върху тях знакът на Паладин — платинен дракон, древният символ на смъртта и възраждането.
Рицарите влязоха в криптата и закрепиха факлите в прашните свещници на стените. Каменните ковчези бяха подредени покрай стените и над всеки от тях имаше закована желязна табела с името на мъртвия и датата на смъртта му. Между тях имаше проход, който стигаше чак до мраморния олтар в средата на криптата.
Рицарите поставиха телата и се събраха около тях. Всеки застана до убития си приятел, другар, брат и се умълча. Според Мярата това трябваше да бъде погребение на държавно равнище с всички полагащи се тържествени ритуали — при олтара да стои Великият учител, облечен в церемониални доспехи, до него Върховният клерикал в бялата роба на Паладин върху бойното снаряжение и Върховният съдия с черната си церемониална роба. Олтарът трябваше да е покрит с рози, а върху тях да стоят златните емблеми на кралското рибарче, короната и меча.
Но сега там бе застанала само Лорана, облечена в броня, покрита със засъхнала кръв и с вдлъбнатини от удари, а до нея стояха, съсипани от скръб, Флинт и Тас с безкрайно тъжно изражение. Единствената роза бе черната, която бяха намерили в пояса на Стърм, а украсата бе сребърно драконово копие, почерняло от засъхналата кръв на убития дракон.
Стражата внесе последните три тела и ги положи внимателно пред приятелите. Вдясно лежеше обезглавеното тяло на лорд Алфред МарКенин, увито в бяло платно. Отляво поставиха лорд Дерек Краунгард, чийто труп също бе увит в бяло платно, за да прикрие зловещата му усмивка.
В средата положиха тялото на Стърм Брайтблейд, облечено в доспехите, с които беше загинал. Старинният му бащин меч лежеше в скръстените му студени ръце, а върху гърдите му бе поставен предмет, непознат на рицарите — Звездата, която Лорана намери в снега. Бижуто беше потъмняло още в момента, когато го взе в ръка, и докато го гледаше, разбра защо всички бяха сънували един и същ сън в Силванести.
Осъзнавал ли е Стърм неговата сила? Знаеше ли за неразрушимата връзка между него и Алхана, любовта, която символизираше звездата? Не, помисли тъжно Лорана, едва ли. Когато го слагаше върху гърдите му, мислеше за онази, която вече знаеше, че сърцето, върху което лежеше Звездата, бе спряло навеки.
Почетната стража отстъпи и зачака, а рицарите погледнаха Лорана в очите. Това бе моментът, в който се изговаряха тържествените речи и се изброяваха героичните дела на загиналите рицари. Но в криптата се чуваха единствено риданията на джуджето и тъжното подсмърчане на Таселхоф. Лорана сведе поглед към спокойното лице на Стърм и разбра, че не може да изрече и една дума. В този миг му завидя. Той се намираше отвъд болката, отвъд страданието и самотата. Беше спечелил своята война.
„Ти ме изостави, както ме изоставиха Танис и Елистан! — изкрещя безмълвно тя. — Остави ме да се боря сама! Но аз нямам достатъчно сила! Смъртта ти бе безсмислена и безполезна! Няма да се примиря! Боли ме!“
Лорана вдигна глава и очите й заблестяха от пламъка на факлите.
— Очаквате тържествена и благородна реч. — Гласът й бе студен като въздуха в криптата. — Реч, в която да изброя героичните дела на тези загинали мъже… Но няма да я чуете. Не и от мен!
Рицарите се спогледаха с мрачни лица.
— Тези мъже загинаха в грозна разпра, породена от гордост, амбиции и алчност. Но Дерек Краунгард не е единственият виновник. Всички имате вина. Всички, които взехте нечия страна в тази нескончаема битка за власт. Някои от рицарите сведоха глави, пребледнели от срам и ярост. Лорана усети ръката на Флинт, която стисна нейната в знак на подкрепа, преглътна сълзите си и продължи:
— Само един мъж се издигна над всичко това и стриктно следвайки Кодекса, изживя всеки ден от живота си. И въпреки че не беше рицар, носеше рицарството в душата и в сърцето си.