Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
— Дано детето ми не причини никому такава болка — прошепна тя уж на шега. — каквато причинява на мен…
— Само днес има тази възможност — обърка Деорис, опитвайки се да отвърне на шеговития й тон, но думите й прозвучаха фалшиво. Знаеше, че има вина за болките, който измъчваха сестра й; знаеше и това, че думите на разкаяние не помагат. Винаги бе, долавяла всичко, свързано с Домарис, с почти свръхестествена чувствителност — затова ръцете й бяха най-доброто успокоение, докато помагаше на сестра си да остане на крака.
Нямайте и следа от упрек в уморените очи на Домарис, когато срещна погледа на сестра си и стисна леко китката й.
— Не плачи, котенце.
Тя се отпусна на дивана и дълго се взира в угасналата жарава, преди да проговори отново:
— По-късно ще осъзнаеш какво точно направих — и защо. Страхуваш ли се още?
— Само малко — за теб.
Думите й не отговаряха напълно на истината, защото вече си бе спомнила, че това е едва началото. Домарис бе постъпила, ръководена от собствения си строг морал, и нищо, което Деорис би казала или направила, не би променило решението й; тя беше спокойна, но непреклонна.
— А сега трябва да те оставя, Деорис. Стой тук, докато се върна — обещай ми да не излизаш и да не ходиш никъде! Ще го направиш заради мен, нали, сестричке? — Тя притисна силно Деорис в прегръдките си и я целуна с ожесточена нежност, — Сега сме повече от сестри! Не се страхувай от нищо — и тя излезе безшумно от стаята, забързана въпреки натежалата си фигура.
Деорис остана коленичила, неподвижна, вперила поглед в затворената врата. Тя знаеше дори по-добре, отколкото Домарис можеше да си представи, значението на случилото се тази нощ, беше чувала за този ритуал, беше предполагала каква с силата му — но никога и през ум не бе й минавало, че тя може да се обвърже с него.
„Дали това не е причината, поради която Малейна може да се появява където си поиска и никой не може да й откаже достъп до където и да било? — питаше се Деорис. — Как така всъщност Карахама — която с била саджи, от несъществуващите хора — сега е на такъв висок пост и Храма на Каратра? Има ли сила, която овъзмездява поне доникъде прокълнатите?“
Деорис вече не се боеше. Онова топло сияние беше изчезнало, но успокоението, което то й дари, остана. И тя заспа, отпусната на пода, обърна глава на ръцете си.
4.
Отвън Домарис отново бе принудена да спре и да се облегне на стената, притисната от предупреждаващите пръсти на болката. Пристъпът премина й бързо, тя отново се изправи и се плъзна по дългите коридори — тихо и незабелязано, като сянка. След малко пак спря. Този път болката бе много по-силна и я накара да се превие одве; тя неволно простена и търпеливо зачака преминаването на спазъма. Мина доста време, докато успя да навлезе в един отдалечен, рядко използван коридор, който водеше към една скрита врата.
Тя поспря отново и се опита да диша по-равномерно. Това, което възнамеряваше да направи, бе да престъпи прага на древно, забранено светилище — рискуваше да си навлече гибелно осквернение, което можеше да я преследва и отвъд смъртта. Всяка догма, всяка дума от учението на жреческата каста, наследството на кръвта й крещеше в нея да се върне.
Страшната легенда за Безименния бог, спящ и незнайните дълбини, се разправяше рядко и винаги с нежелание. Отдавна, безкрайно отдавна, така се говореше, Божеството на Мрака било оковано и запокитено в безименни бездни, откъдето щяло да се надигне един ден и да погълне всичко — и време, и пространство, да ги заличи с безкраен мрак и опустошение, да ги замести с пълното унищожение на това, което е било или ще бъде…
Но Домарис знаеше истината. Да, там бе окована страшна сила — тя я познаваше, подозираше, че е била призована и оковите й са разкъсани, и тя се боеше — боеше се така, както никога досега; за себе се и за децата се — роденото и нероденото, за Деорис и детето, заченато на това ужасно място, за жреците и за това, което те охраняваха…
Домарис почувства, че по тялото й се стича пот на ледени струйки. Стисна зъби и прошепна:
— Длъжна съм!
Наложи си да не губи повече време в размисъл; отвори вратата, промъкна се и веднага я затвори след себе си.
Стоеше на върха на безкрайно стълбище, което водеше надолу… надолу… надолу, сиви стъпала, които слизала между сиви стени и постепенно потъваха в сивата мъгла на дълбините. Домарис стъпи на първото стъпало и тръгна надолу към бездната.