Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
— Не! — този път момичето явно казваше истината. — Отдадох се на Риведа по своя свободна воля — и неговата служба в ордена не налага безбрачие!
— Така е; но защо тогава не те вземе за жела, или поне би могъл да признае детето! — попита строго Домарис. — Няма никаква нужда от криеница, Деорис; носиш детето на един от най-големите лечители на времето ни — независимо от моето мнение за него, такава е истината. Би трябвало да бъдеш почитана, да се гордееш с връзката си, а не да се криеш и да криеш под дрехите си този колан, да лъжеш дори сестра си. Този колан е знак за робство! Той знае ли, че очаквал дете?
— Аз… аз мисля…
— Мислела! — гласът на Домарис режеше като нож. — Бъди спокойна, сестро, ако не знае, много скоро ще научи! Дете, наистина ли не можеш ли да разбереш как се отнася с теб този човек?
— Ти… нямаш право да се месиш! — с внезапно рязко усилие Деорис се изтръгна от ръцете на сестра си и я изгледа мрачно.
— Имам пълното право да те закрилям, сестро.
— Ако искам да имам дете от Риведа…
— Тогава Риведа е длъжен да поеме своята отговорност — отвърна остро Домарис. Ръцете й отново докоснаха колана, увит около кръста на сестра й — Що се отнася до това отвратително нещо — тя се потърси от отвращение, докато развързваше червените върви, — смятам да го изгоря! Сестра ми не може да бъде ничия робиня!
Деорис скочи и стисна здраво колана.
— Сега вече прекали! — изкрещя тя и протегна напред ръце, за да не може сестра й отново да се добере до колана. — Да не си посмяла да го пипаш!
— Деорис, настоявам да ми го дадеш!
— Не, казвам ти! — макар и крехка на вид, Деорис беше жилава, а сега бе и толкова заслепена от гняв, че не мислеше какво върши. Блъсна Домарис с все сила, за да я откъсне от себе си, и по-възрастната жена изплака от болка. — Остави ме на мира!
Домарис отпусна ръце и изохка. Коленете не можеха да я държат и тя залита. Деорис бързо подхвана сестра си, тъкмо навреме, за да попречи да се свлече на пода.
— Домарис — молеше тя отчаяно, — Домарис, моля те, прости ми!
Домарис се освободи от ръцете на сестра си с едва потискан гняв и се отпусна бавно на дивана.
Деорис вече плачеше на глас.
— Не исках да ти причинявам болка, знаеш, че никога…
— Как бих могла да зная? — простена измъчено Домарис — Бях забранила какво направи… — Тя спря задъхана. Микон я беше накарал да се закълне, че никога няма да говори за онзи случай, като упорито се опитваше да й обясни, че Деорис няма и най-малка представа от това, което бе сторила — и от това, което едва не бе сторила — и че в никакъв случай не бива да й се припомня. При проблясъка на мъчителен спомен в очите на Деорис, Домарис каза малко по-меко: — Знам, че никога не би ми причинила болка съзнателно. Но ако причиниш нещо на детето, което нося, не бих могла да ти простя още веднъж. А сега — дай ми това проклето нещо! — и тя тръгна към Деорис, после започна да развързва вървите с изражение на погнуса, сякаш пипаше нещо нечисто.
Когато коланът падна, тънката нощна риза, която той прикрепяше, също се свлече и Домарис, неволно протегнала ръка, за да помогне на сестра си да се загърне, спря и неволно отдръпна ръка от гърдите й. Коланът падна на пода.
— Деорис! — извика тя ужасено. — Остани ме да видя… Не, казвам ти, дай да видя! — извика тя, докато сестра й се опитваше да придърпа гънките на ризата над издайническите белези, Домарис отново дръпна плата надолу; докосна леко набъбналия, яростно червен белег, който пресичате гърдите на Деорис като груба пародия на светкавица и слизаше надолу към кръста.
— О, Деорис — простена тя ужасено — Сестро!
— Не, моля те, Домарис! — момичето дърпаше трескаво нощната си риза. — Не е нищо особено… — но паническите й опити да скрие белега само потвърдиха най-лошите опасения на Домарис.
— Нищо особено, така ли? — отвърна гневно Домарис. — Може би ще се опиташ ме убедиш, че това е обикновено изгаряне? Това също е дело на Риведа, предполагам! — Тя пусна ръцете на сестра си и се взря замислено и нея. — Дело на Риведа. Все Риведа… — прошепна тя и хвърля поглед към момичето, което се беше свлякло сгърчено в краката й. После бавно и уверено, тя издигна ръце в заклинателен жест, и гласът й — нисък, ясен и трептящ, отекна в притихналата стая: — Проклет да е!
Деорис гледаше с широко отворени очи, притиснала ужасено ръце към устата си.
— Да бъде проклет! — повтори сестра н. — Проклинам го я името на светкавицата, която освети тъмните му дела, в името на гърма, който ще го порази! Проклинам го със силата на водата, която ще измие плода на живота му! Да бъде проклет със силата на слънцето, луната и земята — проклятието да върви с него, когато сяда и когато стана, когато спи и когато е буден, когато живее и когато умира — сега и завинаги! Да бъде прокълнат отвъд живота и отвъд смъртта, и никога да не може да изкупи вината си! Да бъде проклет завинаги!