Окованият нарцис
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк, ловецът на вампири #10
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Окованият нарцис». Краткое содержание книги:
Ричард се обърна към останалите, засъхналата кръв украсяваше голото му тяло, косата му стана от бронзова от светлината на факлите. Очите му бяха кехлибарено вълчи и изглеждаха повече златни от нормалното срещу по-тъмния от обикновено летен тен.
- Мислех, че сме хора, не животни. Мислех, че можем да променим старите начини и направим нещо по-добро. Но всички почувствахме, когато Анита и леопардите й се събраха. Нещо сигурно и добро. Опитах се да бъда търпелив и добър и вижте докъде стигнахме. Якоб каза, че Анита е моя гръбнак. Но тя прави нещо правилно, нещо, което ми липсва. Ако не ще приемете доброта, тогава ще трябва да опитаме нещо друго - той ме погледна с тези извънземни очи и каза. - Нека вървим за леопарда ти. Трябва да го извадим от oubliette преди Якоб да се съвземе.
И се оправи през дърветата и остави останалите от нас да вървим след него. Нямаше въпроси за това какво да правим. Последвахме Ричард в дърветата. Последвахме Улфрик, защото трябва да следваш своя крал, ако е достоен за името. За първи път изобщо си помислих, че може би, само може би, Ричард щеше да бъде Улфрик.
26
Шахтата беше с кръгъл метален капак на земята. Той стоеше посредата на сечище, изпълнено с високи, тънки дървета. Орлови нокти* деряха капака от една страна, листата се бяха натрупали по земята, толкова много, че мястото изглеждаше непокътнато. Никога не бих го намерила, ако не знам, че е там.
Шахтата* (oubliette), от френски означава малка забрава, но това е място, на което слагаш хора които планираш никога да не извадиш. Традиционно е дупка, в която спускаш някой, който не може после да излезе сам. Не ги храниш и не им даваш вода, не им говориш, не правиш нищо. Просто си тръгваш. Има шотландски замък, в който откриха шахта, която буквално е била зазидана и забравена, откриха заради модерно престрояване. Пода бил запълнен с кости и пари от осемнадесети век сред остатъците. Има отвор през който можеш да видиш основният салон за хранене, можеш да помиришеш храната, докато умираш от глад. Спомням си че се чудех дали са могли да чуят хората, крещящи под тях, докато са се хранили. Повечето шахти са по - изолирани, така че веднъж щом го оставиш никога да не ти се налага да се притесняваш за затворника.
*oubliette от френски означава малка забрава, в България така хората наричат шахтите.
Двама върколака в приятна човешка форма коленичиха до капака и започнах да го вдигат за двете метални дръжки. Нямаше ключ. Те просто затварят капака и си тръгват. По дяволите.
Капака се вдигна и го отнесоха. Тежък, просто в случай, че адреналина се покачи на високо ниво и причини превръщане. Дори в животинска форма все още ще ти бъде трудно да преминеш през този капак.
Отидох до ръба на дупката и миризмата ме накара да се отдръпна. Миришеше на тоалетна в двор. Не знаем, защо това ме изненадва. Грегъри е бил там за колко, три дни, четири? Във филмите говорят за смъртта от романтична гледна точка, ако такъв ужас е наистина романтичен, но никой не мисли за вътрешните неща или за факта, че когато трябва да се изходиш трябва да го направиш. Това не е романтично а просто унизително.
Джамил донесе въже и го закачи големи метални скоби от едната страна на дупката. Въжето падна в мрака с сух, хлъзгав звук. Принудих се да отида обратно на ръба на шахтата. Сега бях подготвена за миризмата и под тази миризма, в това толкова малко пространство, беше суха миризма, суха, прашна миризма. Миризма за стари кости, стара смърт.
Грегъри не бе най - силният човек когото познавам, не е дори и в топ сто. Какво му бе направено, за да лежи там в тъмнината вонята на стари кости, стара смърт притиснала се в тялото му? Дали са му обяснили как ще го оставят тук да умре? Дали са му казвали всеки път, в който са поставяли капака, че никога няма да се върнат отново освен, за да му сложат нова доза с наркотици.
Дупката бе перфектно черна, по - тъмна от изпълненото със звезди черно небе, по -тъмна от всичко, което бях виждала от доста време. Бе достатъчно широка, за да е възможно широките рамене на Ричард да мината и навлязат в тъмнината, но едва. Колкото по -дълго гледах, толкова по тясно сякаш ставаше, като някаква огромна черна уста чакаща да ме погълне. Споменавала ли съм че имам клаострофобия?
Ричард дойде да застане до мен, гледащ надолу в дупката. Държеше не светнало фенерче в ръката си. Нещо трябва да се е показало на лицето ми, защото той каза:
- Дори и ние се нуждаем от светлина, за да виждаме.
Протегнах ръка за фенера.