Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
— За какво да свидетелстваме? — учуди се Ралф.
— Откъде да знам? Ще донесе ли някой малко лейкопласт, за да закрепим най-сетне тази проклета игла? Мисля, че има на кухненския плот…
— Искам пак да ме целуне — въздъхна баща ми.
— Аз ще отида — заявих, обаче преди това се приближих до входната врата, която Ралф се бе постарал да заключи, и погледнах навън. Малкият зелен заслон на автобусната спирка беше само на една пряка разстояние, ала не видях никой да стои до стълба или под пластмасовия покрив. И на тротоара нямаше жива душа. Аяна и жената — която можеше да бъде както нейна майка, така и придружителка, — бяха изчезнали. Единственото, което ми бе останало от тях, бе допирът на детската ръчица до устните ми, чиято топлинка, макар и все още да се усещаше, вече започваше да отминава…
Сега следва разказът за чудото. Няма да го претупвам, защото смятам, че след като съм решил да споделя тази история, трябва да я предам точно, ала не възнамерявам и да му отделям твърде голямо внимание. Разказите за чудеса по принцип са приятни за слушане, ала рядко са кой знае колко интересни, понеже почти винаги са едни и същи.
Бяхме отседнали в един от мотелите, разположени на главния път, водещ от Форд Сити — „Рамада Ин“ с тънки като хартия стени. Жена ми се дразнеше, когато Ралф му викаше „Досада Ин“.
— Ако продължаваш да го наричаш така, по някое време ще вземеш да го изтърсиш пред някой непознат — отбеляза тя. — И тогава ще се чудиш къде да се денеш от срам.
Стените наистина бяха толкова гънки, че чувахме как Ралф и Труди се разправят колко дълго трябвало да останат. „Той е мой баща“ — подчертаваше брат ми, на което тя отвръщаше: „Кажи го на електрическата компания, когато изтече срокът за плащане на сметката. Или на щатската комисия, когато ти изтекат болничните…“
Беше гореща августовска вечер. Минаваше седем и всеки момент Ралф щеше да тръгне към къщата на баща ми, понеже дежурството на сестрата приключваше след час. Запревключвах каналите на телевизора, докато не попаднах на мач на „Пиратите“, и усилих звука, за да заглуша потискащата и предсказуема караница в съседната стая. Междувременно Рут сгъваше изпраните дрехи и ми заяви, че следващия път, когато си купя бельо от щанда за намалени стоки, ще се разведе с мен. Или ще ми изневери с някой непознат. Телефонът иззвъня. Обаждаше се сестра Хлое. (Да, точно така се наричаше; представих си я как казва: „Хапнете си още малко супа за сестра Хлое.“)
Ала жената явно не беше в настроение за закачки.
— Мисля, че трябва веднага да дойдете — каза тя. — И нямам предвид само Ралф за нощната смяна. Елате всички.
— Отива ли си? — попитах. Рут спря да сгъва дрехите и се приближи до мен. Очаквахме го — даже се бяхме надявали да стане по-скоро, — ала когато моментът наистина бе настъпил, смъртта на татко вече ми се струваше прекалено абсурдна, за да ме заболи. Док ме бе научил как да играя на хилка с привързано за нея топче, когато бях на същата възраст като сляпото момиченце, посетило ни днес. Беше ме хванал да пуша под лозата и ми бе казал — не ядосано, а нежно, — че това е глупаво и ще постъпя умно, ако не му позволя да се превърне в навик. Възможно ли беше да не е жив, когато донесат утрешният вестник? Абсурд.
— Мисля, че не — отвърна сестра Хлое. — Изглежда ми по-добре. — Тя замълча за момент. — Никога през живота си не съм виждала подобно нещо.
Наистина беше по-добре. Когато отидохме при него след петнайсетина минути, го заварихме да седи на дивана и да гледа мача на „Пиратите“ на най-големия телевизор в къщата. (И той не беше някое чудо на техниката, но поне цветовете му си бяха нормални и тревата на игрището изглеждаше зелена, а не лилава.) Док пиеше протеинов шейк със сламка и лицето му имаше по-нормален тен. Бузите му също не изглеждаха толкова хлътнали, навярно защото току-що се бе обръснал. „Започнал е да се възстановява“ Помня, че точно това си помислих, щом го зърнах, а с времето въпросното първо впечатление само се задълбочи. Другото нещо, за което всички бяхме единодушни — дори вечно съмняващата се като Тома Неверни моя съпруга, — беше, че миризмата на урина и изпражнения, която го обгръщаше като пашкул от момента, в който го бяха изписали от болницата, вече е изчезнала.
Татко поздрави всички ни по име и ни каза, че Уилки Старгъл62 току-що е отбелязал хоумрън за нашите.
Двамата с Ралф се спогледахме, сякаш да се уверим, че не сънувахме. Труди приседна на дивана до Док, но не толкова от загриженост към свекър си, колкото за да не припадне. Рут отскочи до кухнята и си взе бира. Чудо на чудесата.
62
Бейзболна легенда (1940–2001) с двайсет и една годишна кариера в отбора на „Питсбъргските пирати“. — Б.пр.