Малко след залеза

Никога няма да забравя спалнята му в задната част на къщата. На стената висеше картина, показваща как Исус приканва децата да отидат при него. Подът бе застлан с една от рогозките, които майка ми собственоръчно бе изплела; още щом зърнах отровнозелените й шарки обаче, разбрах, че не беше от сполучливите. До леглото се издигаше стойка за системи със стикер на „Питсбъргските пирати“59 на нея.

Всеки следващ ден влизах в тази стая с нарастващ страх и всеки следващ ден прекарвах все повече време вътре. Помня как Док седеше на дървената пейка на верандата, когато бяхме деца в Дерби, щата Кънектикът — с кутия бира в едната ръка и цигара в другата, а ръкавите на ослепително бялата му фланелка неизменно бяха навити до раменете и разкриваха както изпъкналите му бицепси, така и татуираната роза малко над левия му лакът. Той беше от поколението, което не се притесняваше да ходи с тъмносини дънки, които наричаше „дочени гащи“. Сресваше косата си като Елвис и имаше предизвикателен, дързък поглед — като на моряк в отпуска на брега, който току-що е ударил две питиета и до края на вечерта със сигурност ще се забърка в някоя беля. Беше висок мъж, но се движеше с котешка грация. Сещам се за една танцова забава в Дерби, когато двамата с майка ми буквално събраха очите на целия град, докато танцуваха суинг под съпровода на „Ракета 88“ на Айк Търнър и „Кралете на ритъма“. Мисля, че по това време Ралф е бил на шестнайсет, а аз — на единайсет. Наблюдавахме зяпнали родителите си и тогава за първи път си дадох сметка, че нощем те наистина го правят, правят го голи-голенички и дори не се замислят за нас.

Осемдесетгодишният старец, изписан наскоро от болницата, нямаше нищо общо с онзи опасно елегантен мъж, който танцуваше вихрен суинг, и по-скоро приличаше на скелет в пижама (тя също носеше емблемата на „Пиратите“). Очите му надничаха под гъсти рошави вежди и той се потеше обилно въпреки неспирната работа на двата вентилатора в помещението. Миризмата, излъчвана от влажната му кожа, ми напомни за стари тапети в изоставена къща, а дъхът му бе белязан от черното клеймо на разложението.

Двамата с Ралф не можехме да се наречем богати, но когато прибавихме своята лепта към спестяванията на Док, се оказа, че ще ни стигнат да наемем медицинска сестра на непълен работен ден и чистачка, която да идва пет пъти седмично. Те се грижеха съвестно за стареца, миеха го и сменяха бельото му, но по времето, когато Труди ми отбеляза, че си е изпял песента (все още предпочитам да мисля, че е казала точно това), боксовият мач на миризмите вече бе почти към своя край. Старият ветеран от отбора на екскрементите надделяваше във всички рундове над дебютанта от отбора на бебешката пудра и си казах, че реферът съвсем скоро ще прекрати срещата. Док вече не бе способен да ходи сам до тоалетната (която неизменно наричаше „дрискалника“), ето защо носеше пелени и непромокаеми гащи. И понеже все още беше в съзнание, това го караше да се чувства неудобно. Понякога по страните му се търкулваха сълзи, а от гърлото, което някога бе припявало „Хей, красавице!“60, се изтръгваха вопли на отчаяние и погнуса.