Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
— Таркуин! — посрещам го аз. — Здрасти!
— Ей сега слиза и Джеръми със сгъваемата носилка — отвръща весело той. — Ама и ти ни уплаши, Беки! Люк? — казва в мобилния си. — Чуваш ли ме? Намерихме я!
Сърцето ми спира да бие.
Люк?
— Как така… — започвам, обаче установявам, че устните ми треперят и не знам какво да кажа. — Как така Люк…
— Не може да тръгне от Кипър заради лошото време — отговаря Сузи. — Но през цялото време, откакто те търсим, държим връзка с него. Да знаеш само в какво състояние е!
— Ето ти и Беки — тъкмо казва Таркуин й ми подава телефона.
Не мога да го поема, толкова треперя от нерви.
— Той все още ли… все още ли ми се сърди? — смотолевям накрая.
Сузи се вторачва безмълвно в мен. Дъждът плющи върху косата й и се стича по лицето й.
— Беки, можеш да ми вярваш, че Люк въобще не ти е сърдит!
Вдигам телефона до ухото си, като примигвам от болката при натиска до разраненото ми лице.
— Люк?
— Боже мой, Беки! Слава на бога!
Гласът му достига до мен от много далече, линията пращи и почти нищо не мога да разбера. Но веднага щом чувам така познатия му и обичан глас, всичко от последните няколко дена се събира и избликва. Очите ми се насълзяват и аз започвам да се давя.
Искам да го видя! Искам да го видя и да си се прибера вкъщи!
— Слава на бога, че си жива! — Люк звучи далеч по-разнебитен, отколкото някога съм го чувала. — Направо си бях изгубил ума…
— Да, знам — преглъщам. — Извинявай. — Сълзите вече рукват свободно по бузите ми. Не мога да говоря. — Люк, много съжалявам за всичко…
— Недей! Аз трябва да съжалявам! Господи, помислих си… — Не довършва и започва да диша тежко. — Просто никога повече не се губи, става ли?
— Няма. — Изтривам гневно сълзите си и прошепвам: — Господи, как искам да си тук…
— Скоро се прибирам. Тръгвам веднага, щом мине бурята. Нейтън ми предложи частния си самолет. Той е страхотен!
И за мой най-голям ужас гласът му се стопява в пращенето.
— Люк?
— … хотел…
Връзката се разпада. Нищо не му разбирам.
— Обичам те! — изричам отчаяно и телефонът заглъхва.
Вдигам глава и осъзнавам, че всички ме наблюдават съчувствено. Таркуин ме потупва приятелски по рамото с мократа си ръка и изрича тихо:
— Хайде, Беки! Време е да те качваме в хеликоптера!
Двадесет и три
Всичко в болницата ми е малко в мъгла. Всичко е ярка светлина и шум и много въпроси, и разкарване с количка — и накрая се оказва, че съм си счупила глезена на две места и че трябва да ми гипсират крака. Освен това ми правят някакви шевове и проверяват дали не съм лепнала някой тетанус или болестта луда крава, или знам ли какво още.
И докато се занимават с всичко това, някой ми поставя инжекция с някакво вещество, от което малко се омайвам, а когато всичко това свършва, аз се сривам върху възглавницата си, защото незнайно защо съм изтощена. Боже, ама то било много гот да си на място, където е чисто, топло и бяло!
В далечината чувам как някой успокоява Джес, че не ми е сторила нищо лошо, като ме е преместила, а после да казва на Сузи (няколко пъти), че в този случай пълният скенер не е необходим, както и че те в никакъв случай не си играят игрички със здравето ми. Накрая се оказва, че говорещият бил най-върховният в случая.
— Беки? — Отварям очи и в мъглата пред себе си зървам Таркуин, който се приближава към леглото ми и държи мобилен телефон. — Отново е Люк.
— Люк? — изричам в слушалката. — Здрасти! Познай какво стана! Кракът ми е счупен! — и свеждам възхитен поглед към гипсирания си крак, повдигнат на някакво устройство. Открай време съм си мечтала да бъда в гипс!
— Да, разбрах. Горкичката ми! Добре ли се грижат за теб? Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?
— Ами… сигурно. Нали се сещаш… — И без всякакво предупреждение ме застига огромна прозявка. — Всъщност, май доста съм уморена. Мисля, че сега ще си поспя.
— Ще ми се да бях при теб. — Гласът на Люк е нисък и нежен. — Беки, кажи ми само едно нещо. Защо хукна да бягаш на север, без да се обадиш на никого?
Какво?! Да не би да не разбира защо?
— Защото се нуждаех от помощ, разбира се! — отговарям и ме залива познатата болка. — Бракът ни се разпадаше! А Джес бе единственият човек, към когото можех да се обърна за помощ!