Беки Б. и аферата с чантата

— Вината не е изцяло твоя — прекъсва ме Джес.

— Какво?! — опулвам се аз.

— Никога не бих казала, че вината е само твоя — изрича спокойно тя. — За тази игра винаги са нужни двама. — Прибира остатъка от кейка в опаковката му, отваря ципа на раницата си и го пъхва вътре. — Като си говорим за различни мании, трябва да ти кажа, че Люк е напълно обсебен пък от работата си!

— Да, знам, че е така. Но си мислех, че се е променил. По време на медения ни месец бе напълно спокоен. Всичко беше перфектно. И аз бях толкова щастлива!

Пронизва ме болка, когато си спомня как двамата с Люк си държахме ръцете, загорели от слънцето, безгрижни… Как правехме заедно йога. Как седяхме на терасата в Шри Ланка и планирахме изненадващото си завръщане…

Имах такива големи надежди. И нищо не се нареди така, както го мислех.

— Животът не е безкраен меден месец — изтъква Джес. — И след него е напълно нормално да се очаква някакъв срив.

— Но аз толкова очаквах да се омъжа! — преглъщам. — И си представях разни неща! Например как всички седим около голямата дървена маса в трапезарията и се смеем. Люк, аз, Сузи… Таркуин… и всички сме толкова щастливи…

— И какво стана? — поглежда ме изпитателно Джес. — Имам предвид със Сузи. Майка ти ми каза, че тя е най-добрата ти приятелка.

— Беше. Но докато мен ме нямаше, тя… си е намерила друга приятелка. — Вторачвам се в синьото платнище над главата си и в гърлото ми отново се образува буца. — Всички около мен са си намерили нови приятели, нова работа и вече… не се интересуват от мен. Аз… аз… вече нямам никакви приятели.

Джес затваря ципа на раницата си и дръпва здраво връзките й. После вдига глава и изрича:

— Имаш мен!

— Но ти дори не ме харесваш — отбелязвам тъжно.

— Е, но съм твоя сестра — отсича тя. — Така че се налага да те търпя, нали така?

Вдигам глава и забелязвам, че в очите й играят весели пламъчета. И от тях се излъчва топлота. Топлота, която никога до този момент не съм виждала.

— Знаеш ли, че Люк иска да бъда точно като теб? — питам аз.

— Аха. Добре.

— Ама това е вярно! Иска да бъда пестелива и разумна! — Оставям остатъка от парчето си кейк зад един камък с надеждата, че Джес няма да забележи. — Ще ме научиш ли да бъда такава?

— Да уча теб. Да бъдеш пестелива.

— Да! Моля те!

Джес подбелва очи и накрая отбелязва спокойно:

— Ако смяташ да ставаш пестелива, няма да е зле да запомниш, че не необходимо да изхвърляш на вятъра едно напълно годно за ядене парче кейк.

— О, да бе! — сконфузвам се аз. Вземам го обратно и отново отхапвам. — Хммм… не е зле!

Вятърът вие още по-яростно, а палатката плющи все по-бързо и по-бързо. Загръщам се с тънкото одеялце на Джес, като за милионен път се упреквам защо не си взех поне една жилетка. Или дори непромокаем екип за алпинисти. И точно тогава се сещам за нещо. Бръквам в джоба на полата си и — направо не мога да повярвам! Малката торбичка си е все още там!