Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
— Джес, това е за теб — казвам, като го вадя от джоба си. — Всъщност, отидох у вас само за да ти го оставя.
И й подавам малката тюркоазена торбичка. Тя бавно развързва връзките и изсипва сребърната огърлица от „Тифани“ в ръката си.
— Това е огърлица — обяснявам аз. — И аз имам същата. Ето, виж!
— Беки! — слисва се тя. — Ама това е… наистина…
За части от секундата ме пронизва ужасът, че ще каже нещо от рода на „неподходящо“ или „неприлично“.
— Фантастично! — изрича накрая тя. — Това е фантастично! Много ми харесва! Благодаря ти!
Закопчава огърлицата на врата си и аз я оглеждам доволно. Много й отива! Странното в случая е, че нещо в лицето й ми се струва различно. Сякаш си е променило формата. Като че ли тя…
— О, господи! — възкликвам удивено. — Ти се усмихваш!
— Не е вярно — отрича автоматично Джес. Виждам я как се опитва да сдържи усмивката си, ала не успява. Всъщност, усмивката й става още по-широка и тя вдига ръка, за да докосне огърлицата на врата си.
— Да, ама не! — кискам се вече аз. — Ти се усмихваш! Значи напипах слабото ти място, а! Дълбоко в себе си ти също си момиче на „Тифани“!
— Нищо подобно!
— Охо, и още как! Знаех си! Виж сега, Джес…
Но каквото и да се каня да кажа, потъва във воя на вятъра, защото този в този момент, без никакво предупреждение бурята изтръгва единия край на палатката.
— Божичко! — пищя аз, когато върху лицето ми се изсипва порой от дъжд. — О, господи! Палатката! Дръж я!
— Мамка му! — вика Джес и се опитва да задържи плющящото платно и отчаяно да го закотви в земята, обаче следващ силен порив го изтръгва от ръката й. Платното започва да се издува като платно на кораб, а после изчезва някъде из планината.
Опитвам се да зърна Джес през пороя пред очите си.
— И сега какво ще правим? — опитвам се да надвикам вятъра и пороя.
— Господи! — търка разтревожено лице тя. — Окей. Налага се да намерим някакъв подслон. Можеш ли да се изправиш?
Помага ми да се изправя на крака, но аз изпищявам от болка. Глезенът ми!
— Налага се да стигнем до онези скали там! — вика Джес, като сочи напред през дъжда. — Облегни се на мен!
И двете започваме да се придвижваме напред, отчасти накуцвайки, отчасти пързаляйки се по калния сипей, като постепенно успяваме да си изградим някакъв общ ритъм на движение. Стискам зъби, за да сподавя болката, защото не искам да напрягам и без това напрегнатата обстановка.
— Дали ще дойде някой да ни спаси? — успявам да произнеса по едно време.
— Надали. Не е минало достатъчно дълго време, откакто ни няма — отвръща Джес, спира за малко и казва: — Окей. Сега остава само една малка стръмна отсечка. Дръж се за мен!
Успявам някак си да се изкача по хлъзгавия скалист склон, уповавайки се на силните ръце на Джес. В доста добро състояние е, няма спор. Като нищо щеше да се спусне сама долу, въпреки дъжда. И в този момент си давам сметка, че ако не бях аз, сега тя щеше да си бъде на тихо и топло у дома.
— Благодаря ти, че ми помагаш — изломотвам аз, когато отново започваме да се тътрим напред. — Благодаря ти, че остана тук с мен!
— Няма защо — отвръща тя, без да спира.
Дъждът бие в лицето ми и почти ме задушава. Главата ми отново ме заболява, завива ми се свят, а болката в глезена става вече непоносима. Обаче съм длъжна да продължа напред. Не мога да предам доверието на Джес!
Внезапно, въпреки дъжда, до ушите ми достига някакъв друг шум. Сигурно си въобразявам. Или може би е просто вятърът. Не може да е истина.
— Чакай малко! — заковава се на място Джес. — Какво е това?
И двете се заслушваме. Вярно е! Истина е!
Истинско бръмчене на хеликоптер!
Вдигам глава и през мъглата и пороя зървам бледите светлинки.
— Помощ! — започвам да пищя и да махам отчаяно с ръце. — Тук сме!
— Тук сме! — крещи и Джес и започва да описва кръгове с фенерчето си. — Тук сме! Помощ!
Хеликоптерът прави няколко кръга над главата ни, а после, за мой най-голям ужас, изчезва.
— Не ни ли видяха? — ахвам.
— Не знам — отвръща Джес с напрегната и разтревожена физиономия. — Трудно е да се каже. Пък и не биха могли да се приземят никъде тук. Могат само на върха, а после да слязат пеша.
И двете оставаме неподвижни за известно време, ала хеликоптерът не се връща.