Беки Б. и аферата с чантата

— Суетна ли?! — ококорвам се аз. — И ти го е повтарял всеки път?!

— Почти всеки. — Свива рамене, но когато забелязва изражението ми, пита: — Защо? Твоят какво ти казваше?

— Родители ми ми казваха… — Тук вече усещам значително притеснение, ала продължавам: — Казваха ми, че аз съм най-красивото ангелче, което някога е падало от небето.

— Ясно — свива рамене Джес, като че ли иска да каже: „Нищо чудно.“

Свеждам поглед към ноктите си и накрая казвам:

— Боже, наистина си права! Много са ме глезили! Моите родители винаги са ми давали всичко! Никога не ми се е налагало да се грижа за каквото и да било сама! Никога! Около мен винаги е имало някой, който да върши тежката работа. Първо мама и татко… после Сузи… после Люк…

— А аз трябваше да се грижа за себе си още от мига, в който си стъпих на краката — отбелязва Джес. Лицето й се пада под сянката на фенера, така че не мога да зърна изражението й точно в този момент.

— Баща ти… очевидно е бил доста… суров — изричам предпазливо.

В продължение на няколко секунди Джес не отговаря нищо.

— Татко никога не е изразявал някаква емоция пред мен — казва накрая. — Никога не ми е казвал кога се гордее с мен. Не че не го е чувствал! Но в нашето семейство ние не сме свикнали да бърборим за всичко така, както е във вашето!

Внезапен порив на вятъра разхлабва едното колче на палатката и дъждът ни връхлита. Джес грабва края на платнището и започва да търси нещо, с което да го укрепи.

— Та аз съм същата — продължава, докато забива колчето и го подпира с един камък. — Само защото не говоря за нещата не означава, че не ги чувствам. — Оглежда се и накрая среща погледа ми с видимо усилие на волята. — Беки, когато ти дойдох на гости в апартамента, не съм искала да се държа нелюбезно. Нито пък… студено.

— Аз просто не трябваше да те обиждам така — изричам с искрено угризение аз. — И много съжалявам…

— Не, не! — прекъсва ме сестра ми. — Аз съм тази, която трябва да каже, че съжалява! Можеше да се постарая повече. Можеше да взема участие в нещата, които беше измислила. Обаче… ако трябва да бъда честна… малко се притеснявах от теб.

— Да, Люк ме предупреди, че понякога просто обсебвам хората — отбелязвам тъжно аз.

— Взех те за луда — казва Джес и аз се усмихвам. — Не, наистина те помислих за луда! Реших, че родителите ти сигурно са те взели от някой дом за деца с психически проблеми!

— О! — възкликвам неловко. После разтърквам главата си, която пак започва да ме боли.

— Трябва да поспиш — отбелязва Джес, като ме поглежда загрижено. — Сънят е най-доброто лекарство. И най-доброто обезболяващо. Ето ти едно одеяло. — И ми подава нещо, което ми прилича на тънък лист фолио.

— Ами… добре — изричам не особено уверено аз. — Ще опитам.

Полагам глава върху най-малко неудобното място, което успявам да намеря, и затварям очи.