Беки Б. и аферата с чантата
- Автор: Уикхем Маделин
- Серия: Беки Б. #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Беки Б. и аферата с чантата». Краткое содержание книги:
Когато думите му успяват да достигнат до съзнанието ми, не знам защо ми звучат някак си познати.
Да не би да е разговарял на тази тема с Джес?
Да не би Джес… да се е застъпила за мен?
Внезапно си давам сметка, че той продължава да говори.
— И още едно нещо — чувам го да казва. — Най-сетне прегледах твоята розова папка — по време на полета насам. И трябва да ти кажа, че идеята ти много ми хареса. Съгласен съм с теб, че трябва да се свържем с Дейвид Невил и да проверим дали пък не иска да си продаде бизнеса!
— Харесал си идеята ми?! — изписквам щастливо. — Сериозно?
— Напълно сериозно! Въпреки че нямам никаква представа откъде си получила всичката тази експертна информация за разширяването на бизнеса…
— В „Барнис“! Нали ти казах? — възкликвам и се отпускам доволно на възглавницата си. — А що се отнася до Дейвид, той със сигурност ще иска да продава. Сигурна съм, че е така! В интерес на истината, той отдавна съжалява, че се е отделил и е тръгнал сам. Освен това те искат още едно бебе… — едва успявам да се справя с думите — вече толкова ми се спи, — а Джуди твърди, че иска от него просто да й носи нормална запла… заплата…
— Скъпа, ще поговорим по този въпрос друг път. Сега си почивай.
— Добре. — Очите ми вече наистина се затварят и със сетни усилия се опитвам да ги държа отворени.
— Нека започнем отначало — изрича нежно Люк. — Когато се върна. Никакви кризи повече, става ли?
— Какво е това? — прекъсва ни нечий ужасен глас и аз виждам как към мен се приближава някаква сестра. — Мобилните телефони са строго забранени в отделенията на тази болница! А освен това вие се нуждаете от сън, млада госпожо!
— Окей — изричам бързо в телефона. — Добре.
Сестрата изважда телефона от едва движещите ми се пръсти и очите ми автоматично се затварят.
Когато отново ги отварям, всичко изглежда различно. В стаята цари сумрак. Не се чуват никакви разговори. Сигурно е нощ.
Изпитвам неистова жажда, а устните ми са сухи като пергамент. Спомням си, че на нощното ми шкафче имаше някаква кана с вода и правя опит да се надигна и да я взема, когато без да искам, събарям нещо на пода.
— Беки? Добре ли си? — Вдигам глава и зървам Сузи, седнала на стол до леглото ми. Тя търка сънено очи и скача. — Искаш ли нещо?
— Малко вода — изричам с прегракнал глас, — ако има.
— Ето, заповядай! — Сузи ми налива една чаша и аз я изгълтвам на един дъх. — Как се чувстваш?
— Ами… добре. — Оставям чашата и установявам, че действително се чувствам много по-добре, а после се озъртам из сумрачната стая. — Къде са останалите? Къде е Джес?
— Тя е добре. Лекарите я прегледаха, а после Тарки я закара вкъщи. Но теб настояха да оставят за наблюдение.
— Ясно — кимвам и потърквам пресъхналото си лице. Ще ми се да имам под ръка някакъв овлажнител. После неочаквано зървам часа на часовника на Сузи.
— Ама сега е два часът! — вдигам ужасено глава. — Сузи, какво правиш тук? Би трябвало отдавна да си в леглото!
— Може би, но не искам — отговаря тя и прехапва устни. — Не можех да те оставя сама.
— Шшшт! — просъсква нечий глас от другата страна на завесата. — По-тихо вие двете!
Двете със Сузи се споглеждаме и аз веднага усещам, че ми идва да се изкискам. Сузи се оплезва по посока на спуснатата завеса, а аз притискам уста с одеялото, за да не се чуе нищо.
— Ето, пийни си още малко вода — изрича вече по-тихо приятелката ми. — Така ще можеш да поддържаш хидратацията на кожата си. — И ми налива нова чаша и присяда на леглото ми. Известно време никоя от нас не проговаря. Аз отпивам още няколко глътки вода и установявам, че течността е топла и има вкус на пластмаса.
— Знаеш ли, това ми напомня за деня, когато се роди Ърни — отбелязва Сузи, като ме наблюдава внимателно в тишината на болничния сумрак. — Спомняш ли си? Тогава ти седя до леглото ми цяла нощ!
— Да бе, вярно! — В съзнанието ми внезапно изплува споменът за дребничкото, миниатюрно бебче в обятията на Сузи, цялото розово и загърнато в одеялце. — Ама нощ ли беше тогава! — Погледите ни се срещат и аз й се усмихвам измъчено.
— А когато се родиха близнаците… някак си нещо не беше наред… теб те нямаше там — отбелязва Сузи и се засмива треперливо. — Сигурно това ти звучи много глупаво, но…
— Не, не ми звучи. — Свеждам поглед към болничната си завивка и започвам да я мачкам между пръстите си. — Наистина много ми липсваше, Сузи!